— Беше малка група хора — рекох.
Не можех да се отърся от чувството, че цялата човешка история винаги е била историята на малки групи задници, които са стъжнявали живота на всички други.
— Вие опълчвате ли им се? — попита той.
Това бе по-трудно за отговор. Можеше да има последствия за оперативната сигурност. Ама какви ги мислех?! Вече ни бях предал. Този тук поне не изглеждаше злонамерен. При все това Рану ме изгледа остро, когато кимнах.
— Още се сражавате, мразите, извършвате насилие над човешки живот и го унищожавате?
— Това е… — Сега пък Рану търсеше правилната дума.
— Софистика? — предложи мъжът. Рану кимна. — Може би, а може би трябва да поемем отговорност, вкупом, за деянията на расата си.
Явно никой нямаше да ми каже какво значи софистика. Може би значи „глупости“. Може би това искаше да каже и Рану.
— Значи чакате смъртта? — попитах накрая.
— Може да се каже, но няма да играем играта й. Ще умрем посвоему.
Не можех да реша дали този е самоубийствен хахавелник, или един от най-смелите хора, които съм срещал. Не че двете се изключваха взаимно.
— И все пак трябва да се бием — каза Рану.
— Дори да е по-безполезно, болезнено и вредно, отколкото да си опрете някое от оръжията в челото? А и има много начини човек да воюва. Не е нужно да включва насилие.
Започваше да ми се струва все по-смислено. Беше много убедителен. Макар да имах подозрения, че увърта думите, за да си мислим, каквото иска той.
— Така ли привличаш хора за каузата си? — попитах.
— Не привличаме хора. Идват, когато са готови. Вие няма да дойдете. И двамата още сте пълни с гняв, омраза и страх. Виждам пламъците, които ви обгръщат, като ореол. Смятам, че ще трябва още да виете срещу мрака.
Нямах какво да отвърна. Проницателност ли беше, или майсторски търговски трик? Не знаех. Знаех обаче, че ни спаси задниците. Запитах се дали не се сражава още, но другояче. По-добре от нас, стига неговият начин да работеше. Но пък ако някога застанеха на пътя на Кронин, Ролистън или останалите, щяха да си заминат до един. По-вероятно щеше да се случи под дулата на боклукчиите или на съдия-изпълнителите. Грехът им щеше да е един от най-старите: имаха нещо, което друг иска, и не бяха достатъчно свирепи, за да го бранят. А може би всичко беше едно засукано оправдание защо са се предали.
— Продължавате нататък — рече той с пълна увереност. — Преди това обаче трябва да си отпочинете. Когато тръгнете, ще ви помоля да вземете само това, което мислите, че ще ви трябва. — Изправи се. — Ако искате нещо, попитайте когото и да било. Ще се опитат да ви помогнат, доколкото могат. А сега ме извинете.
Понечи да се отдалечи.
— Благодаря — рекох.
Рану също му благодари. Мъжът не ни погледна, но кимна, преди да закрачи нататък.
Не пих много. Нямаше нужда. Рану също я караше умерено. Обърнахме поравно няколко чашки ферментирало двигателно масло. Седяхме под жалък навес, някога декоративна зеленина, в дупка, която пък е била пресъхнал водоскок.
Престорената ултравиолетова нощ някак съумяваше да е студена и влажна. И двамата се бяхме увили във взети назаем палта и спални чували. Може би в имението беше по-топло, но не искахме да ходим там. Покривът на моаската пещера ми стигаше.
Мнозина от Свършека танцуваха край голямата клада, слушаха някаква тежка басова музика, която при нормални обстоятелства навярно не бих харесал — сенки насред контрастното ултравиолетово и червените нюанси на пламъците. Изглеждаха нереални. Всички пиеха много и се друсаха, а ние се опитвахме да не обръщаме внимание на една тумба от тях, които правеха секс недалеч от нас. Край всичко това витаеше някакво отчаяние. Угандийският поет с жезъла се разхождаше край тях — спираха го постоянно. Стараеше се да говори с всекиго, който се обръщаше към него. Имаше у него нещо успокояващо, дори да се бе подвизавал в тъмните кътчета на мрежата. Може би характерът и осанката му бяха същинската опасност, един вид съблазън. Дори аз не можех да намеря у себе си сила да се усъмня в него.
— След Лестър, когато Ролистън ме прецака, Ашми поиска да спра — заговори от немай-къде Рану.
Известно време не схващах коя е Ашми. Донякъде се чувствах виновен, че никога не съм питал Рану за семейството му.
Именно Ролистън беше предал Рану на Берхам, главата на тугите, след като Рану беше отказал на майора да работи за него. А той за пореден път беше преподал урок по подчинение.