Едничкото, което работеше в наша полза, бяха следотърсаческите ни способности. Бях отрасъл с тях, учител ми беше един от най-добрите — татко ми. Обучението ми продължи при парашутистите, а после и в спецчастите. Рану беше минал по подобен път. Само че тъмните пещери не бяха средата, с която бяхме свикнали.
Смяната на деня и нощта нямаше значение в пълния мрак и с всички стимуланти в нас. Времето и датата на дисплеите ни нямаха смисъл, не мисля, че който и да било от нас им обръщаше внимание. Тъй че нямах представа колко време ни отне да открием следите им. Може би си спомнях пещерния комплекс достатъчно добре, а може би просто бяхме извадили късмет.
Трудно е да заличиш следите от лагер на двеста души. Дирите от строшен и оронен камък, които мековете оставяха, бяха най-лесни за проследяване, особено тези от бисмарка Апакура.
Това, което не виждах, бяха дирите на Ролистън. Или силите му минаваха от другаде, или бяха достатъчно добри, за да не можем да ги засечем, което също беше възможно. Знаех само, че е тук някъде.
Имах чувството, че не съм виждал светлина, а камо ли небе, от много, много дълго. Мъждукането в далечината болеше, въпреки че оптиката ми компенсира. Заболя ме глава — сякаш чувството бе ново, объркващо. Трябваше наново да си спомням какво е светлината, как изглежда. Кой знае откога бях виждал само скали и Рану в зелено.
Разбира се, бяхме закъснели. Как иначе? Но явно бяха дали отпор. Хората на Ролистън разчистваха. Сигурно търсеха начин да го преиначат в добра пропаганда. Да ни изкарат лошите. Доближихме, доколкото смеехме.
Новото па бе обширна пещера с цвят на кост, оставена на слънце. Естествени скални колони се извисяваха от пода до тавана, почти равномерно, а на самия под имаше корита със смърдящата, солена сярна течност, която минаваше за вода на Лаланд 2. Много от тях червенееха и димяха, докато киселината разяждаше хвърлените вътре тела.
Обикновени новозеландски войници охраняваха периметъра, но повечето щети сякаш бяха причинени от Черни ескадрони. Проверяваха телата за признаци на живот и за самоличност. Увеличих образа на оптиката си и видях своите приятели, димящи, разядени във водата или просто хвърлени сред купчини от други трупове.
Видях Езичника по лице във водата. Не го познах, докато не го обърна една от жените от Черните ескадрони. Киселината беше започнала да оставя жестоките си белези по лицето му, но беше той. Изглеждаше стар, уморен, измъчен. Смъртта сякаш го бе облекчила.
Кат беше насред камара от други мъртви. Бяхме й прецакали живота отвсякъде. Ако не бяхме ние, още щеше да си е на удобната работа начело на киберотряда на Атлантида. Не виждах лицето й. Мисля, че и не исках. Носеше жироскопичната сбруя на релсотрона си. Надявах се и бях почти сигурен, че им е разказала играта, преди да я спипат. Макар че дали членовете на Черните ескадрони не бяха като Ролистън — неуязвими?
Майка, Картечар и Муцуна бяха в същата камара като Кат. Може би са били заедно, в последната съпротива. Мисля, че се бяха прецакали още когато бяха избрали да се борят. Но щяха да оцелеят малко по-дълго, ако не ги бях изпортил.
Големия Хенри лежеше мъртъв наблизо. Сигурно е бил на караул. Бяха се справили с него бързо и безшумно: на тила му имаше дупка от острие, а на лицето му — объркано изражение.
Не виждах Мадж, Мърл и Странната. Бях почти сигурен, че Мърл е загинал, когато онзи уокър се взриви в Птичарника. Беше твърде близо до експлозията. Мадж и Странната сигурно също бяха мъртви, макар да не ги виждах — можеше да са погребани под други трупове. Надявах се да не са заловили жив никого от тях. Ако някой изобщо се беше измъкнал, щеше да е Мърл, стига да бе оцелял в Птичарника.
После ми хрумна нещо. Двама ни бяха предали. Двама. Двама от тримата? Не и Мадж, никога Мадж. Не познавах Странната достатъчно добре. Изглеждаше твърде зле с главата, за да ни предаде. Това всъщност значеше, че никой не знае какви би ги свършила. Но пък изглеждаше вярна до смърт на уанау.
С Рану бяхме обсъждали как ще се сражаваме с Черните ескадрони. Щяхме да опитваме смъртоносни изстрели — в мозъка, гръбнака, тила, такива неща. Да ги уязвим фатално, преди да започнат да регенерират, както уанау ги бяха виждали да правят.