— Значи, да видим разбрал ли съм…
Дори Рану въздъхна и се намести по-удобно.
Мадж ме побутна. Двигателите на коптера измъчено пищяха. Погледнах през един от прозорците. Сякаш потъвахме в огромна вертикална тръба от бетон и метал. Изглеждаше древна, може би дори отпреди Конфликта.
— Какво е това? — попитах.
— Мисля, че е стар склад за ракети — отвърна Рану. — Ядрени.
Това ме посъбуди. Вдигнах глава към трите наранени гордости, за да видя прав ли е бил Рану. Те само ни се чумереха насреща.
— Може да е съвпадение. Това, че ни канят в Ню Мексико, и това, че според Бог Мораг е тук — каза Мадж.
Игнорирах го. Напук ми запали цигара пред лицето.
— Каналът ми за свръзка не работи — тихо проговори Рану. Опитах с моята. Нищо. Тримата не можехме да се свържем дори един с другиго.
— Какво става? — попитах тримата агенти. Не отвърнаха. — Вие ни искахте тук. Трябва ли да ви набием чутурите, за да ни кажете, мамка му?
Тези ама наистина ми лазеха по нервите.
— Религиозни ли сте? — попита мъжът в средата.
Зяпнах насреща му.
— Питате дали имаме софтуер с Бог на него ли? — уточни Мадж.
Онзи кимна.
— И какво, ако имаме? — намесих се аз.
— Тогава не можете да влезете — отвърна средният.
Работата започна да ми се изяснява.
— Средствата за свръзка са под карантина. Опитвате се да не допускате Бог при вас — изрече на глас подозренията ми Рану.
— И как ще ни спрете? — попита новопокръстеният Мадж.
— Просто няма да ни пуснат да влезем — разумно предположи Рану.
— Хайде да приключваме — измърморих.
Не разполагахме с много Бог по себе си — повечето ни софтуер за свръзка беше вътрешен, а един от параметрите на Бог беше да не се натрапва в личните чаркове на хората. Така че реално нямах нищо. Просто се свързвах с Бог през вътрешните си канали, когато исках да говоря с него. Рану имаше някакъв усилвател на средни разстояния, а Мадж — медийния си хардуер. Наложи се да оставят тези неща в хеликоптера.
— Никакви снимки и записи — обърна се един от пишман екшънгероите към Мадж.
— Разбира се — отвърна Мадж с престорена искреност.
Излязохме от коптера.
Ако не бях виждал Сондите или флотоносачите, или Кучешките зъби, мащабите на това пред мен доста биха ме впечатлили. Но така ми заприлича просто на голям бетонен ров.
Прекосихме площадката за приземяване и стигнахме до чифт взривоустойчиви врати. Там ни чакаха още костюмари с патлаци. Единият закрачи към нас, протегнал ръка.
— Стойте на място, господа — нареди той.
Мадж сграбчи ръката му, усука я и така стисна китката му, че онзи падна на колене. Поклатих глава, докато останалите от охранителния контингент размахваха оръжия и крещяха.
— Мадж — надвиках врявата, — човекът прояви учтивост.
— Не ми хареса тонът му.
— Нарече ни „господа“. Пусни го.
Мадж помисли малко, но накрая отстъпи. Онзи се изправи, впил гневен поглед в нас, и разтърка китката си.
— Разумен човек ли сте? — попитах го.
— Допреди трийсет секунди бях — измърмори типът недоволно, но направи жест на онези зад себе си да се успокоят.
— Оръжията ни ли искате? — попитах отново.
— Очевидно.
— Няма да стане. А и няма как да деактивирате кибернетични оръжейни системи. Пък и като влезем, лесно можем ние да ви обезоръжим. Вие ли ни искате тук, или Шаркрофт? — Той кимна утвърдително на последното. — Е, тогава зависи колко много иска да ни види.
Мъжът се замисли, или по-скоро получаваше нареждания по вътрешния си канал.
— Трябва да ви проверим за информационно замърсяване — каза накрая отстъпчиво.
Кимнах. Техничарите му ни доближиха и се разтанцуваха с някакви сензори край нас.
— Ще го убиете ли? — попита шефът на охраната.
— Времето ще покаже — отвърнах философски.
Оттатък вратите попаднахме в голяма, ниска зала. Стените, подът и таванът бяха покрити с някаква метална плетка. Крачехме по издигната дървена платформа. Навред бе пълно със — сега ги разпознах — сървъри в течни охлаждащи резервоари. Бяха много. Не разбирам много от информационни технологии, но и така ми стана ясно, че се намирам сред огромна процесорна мощ.
Както и сред много физическа памет.