Колкото до Ролистън, най-добрата ни идея бяха четирите гранати в гранатометите на всяка от карабините ни. Имахме и по пълнител и половина. Надявахме се да намерим още муниции по пътя. Но сега трябваше да действаме бързо и както можем, защото бяха тук. Бяха тук.
Скръбта мигом се разнесе. Щеше да ме завладее по-късно. Всъщност по-късно нямаше да има. Щях да съм мъртъв. Но сега лесно можех да превърна скръбта в омраза, взрян в Ролистън и Кронин с шибания му медиен екип и Кринг. И Сивата дама беше там. Донякъде се надявах тя да ме убие. Щеше да е справедливо, предвид какво бях сторил.
Двама караулни умират. Пронизвам тила на единия с остриетата си. Рану се справя с другия, отново с моите нокти — махнал съм два от лявата си ръка, за да му послужат за оръжие. Обикновени войничета — майната им, да бяха се възпротивили, като хората, за чиято смърт бяха допринесли.
Потапяме се. Влачим се безшумно по корем като влечуги. Плаваме през кръв и вътрешности. Киселината ме прогаря, яде кожата ми. Ако остана достатъчно дълго, ще стигне до бронята. Хубаво — покажи им машината, оръжието. Каквото би трябвало да съм сега. Болката е просто информация.
Вътрешният ми запас от кислород ми позволява да стоя под водата по-дълго. Опитвам се да издишвам бавно, само когато вече не издържам. Приплъзвам се през целия почервенял от кръв вир, възможно най-близо до Ролистън.
Бавно се подаваме. Човек може да е тих, колкото си ще: в девет от десет случая го издава движение, не шум. Излизаме като ходещи мъртъвци. Вече целият съм почервенял и разяден от киселината. Димящите ми дрехи са покрити с чужда кръв. Край нас хора рязко завъртат глави. Вдигат оръжия. Твърде бавни са. Нямат нашата целеустременост.
Ролистън се обръща към мен. Всичко се стопява, остава само тунелът с мен в единия край и него в другия. Автоматичният прицел се центрира върху него. Не мисля, че изобщо ми е нужна мушка. Натискам спусъка. Усещам го като дзен изстрела, за който съм слушал да говорят снайперистите. Гранатата излита от дулото на гранатомета. Оръжието приритва в ръцете ми. Отново се прицелвам, изстрелвам втората граната, по-прибързано. Карабините ни имат по две фраг-гранати и по две високоексплозивни бронебойни трийсетмилиметрови. Уверихме се, че най-напред ще изстреляме последните. Идеята ни беше следната: със или без бърза регенерация, не може да регенерира изобщо, ако е пръснат из пещерата.
Гранатата улучва, пробива бронята му. Всичко е забавено. Увеличената ми оптика ми показва как металът пробива тялото му. Миг по-късно я последва втората. Ролистън експлодира. Толкова ми се ще да се насладя на мига. Но нямам време.
Шок по лицето на Сивата дама. Встрани от самоубийствените ми фантазии, в момента тя е най-голямата заплаха за нас, но не носи шлем. Къс откос от карабината. Тя се свлича, от главата й изригва червено. Не мога да повярвам. Изненадахме ги.
Сега останалите знаят, че сме тук. Стреляме с фраг-гранатите в най-голямата група Черни ескадрони, която можем да видим. Настъпва паника. Възползваме се от нея. Оставяме се да ни надъха. Движим се, стреляме. Свръхзвукови игли от гаусовите ни карабини точно под шлемовете им, в тиловете.
Вече ме улучват, но не ме е грижа. Ще си изпробваме късмета. Ще потърсим Кронин.
Чувам тътен. Някой крещи. Неистово. С периферното си зрение виждам Кринг, засилен към Рану. Рану успява да стреля. Кринг дори не се препъва. Сграбчва карабината на Рану и я вдига, с нея и Рану, който се държи здраво. Възползва се да изрита Кринг в лицето с коляно. Кринг захвърля Рану като кукла. Само че аз вече си имам свои проблеми.
Още един от Черните ескадрони се строполява пред мен, но тогава пушката ми експлодира на две места почти едновременно. Поемам много огън, ала още не са ме разкъсали. Така и очаквах. Добре, да го направим по старомодния начин. Четири счупени остриета се подават от десния ми юмрук, две здрави — от левия. Оглеждам се за стрелеца.
Кронин подава някаква тежкарска пушка на някого. Прочитам по устните му: „Мой е.“ Хвърлям се към него — вече не стрелят толкова по мен. Не мога да повярвам на късмета си. Корпоративното костюмарче иска дуел. Е, късмет е, освен ако и той не е поредното биомеханично чудовище, а със сигурност е. Хвърляме се един към друг. Не разбирам защо не си е извадил катаната.
Точно преди да се сблъскаме, той се плъзва в една локва и ми опръсква лицето, улучва ме в краката. Прекатурвам се и падам по лице на влажната от киселина скала. Носът ми се строшава. Тъпак.