Претъркулвам се накъдето ми се струва, че най-малко би очаквал. Той забива крак точно там, където съм бил преди миг. Пак съм прав, обърнат към него. Крачи решително към мен. Рискувам с ритник в коляното му. Вдига крак, поема ритника с пищяла си.
После замахвам с остриетата. Бърз е, люшва се, избягва левите. Десните го пропускат на косъм — нямаше да е така, ако не бяха счупени. Той ме улучва в лицето, в гърдите, после и с ритник в коляното. Препъвам се назад, нещо в коляното поддава, но още се крепя.
Скъсявам разстоянието. Той това и чака. Приплъзва се встрани и заключва лявата ми ръка. Това е то. Счупените нокти се забиват в лицето му. Кръв навсякъде, той преглъща вик на болка, изглежда бесен. Усуквам крак зад неговия и го препъвам на земята. Падайки, той ме удря в слепоочието, достатъчно силно, за да ми се доповръща.
В това време Кринг удря Рану толкова силно, че го вдига във въздуха.
Кронин ме повлича със себе си. Завърта се във въздуха и пада върху мен. Това пък как стана? Лицето ми сякаш хлътва под лакътя му. Ритник нагоре, после усуквам същия крак около врата му и го натискам назад. Той се засилва в същата посока, измъква се изпод хвата ми и застава ниско приклекнал. Понечвам да се изправя на крака, но Кронин се премества току до мен, хваща ме за врата с ръка и преди да се усетя, забива коляно във физиономията ми с цялата си тежест. Чувствам лицето си като паница. Вътрешният ми дисплей ми досажда с червени иконки. Направо няма нужда да ги махам.
Замахвам, нескопосано, зле прицелено, но улучвам. Повече късмет, отколкото добра преценка, но го правя с достатъчно сила, за да пробия бронята му и да достигна плътта с двете остриета на левия си юмрук. Завъртам ръка, за да нанеса възможно най-много щети. Като за костюмар този е корав. Не крещи, вместо това пристъпва покрай мен, издърпва ръката ми от лицето си и сритва моето. Кост и подкожна броня поддават, а тилът ми се блъсва в скалата.
Наистина съм го ядосал. Вместо да отдръпне крак, издига го още по-високо във въздуха. Защо никой друг не се намесва? Той спуска крака рязко, цели се отново в лицето ми, но успява да се натресе право на десните ми остриета. Завъртам, дърпам: надявам се да обезвредя крайника. Присядам и опитвам да отправя удар с лявата си ръка към чатала му, но него вече го няма. Изтърколил се е с крясъци, за да се отскубне от счупените ми остриета в крака му.
Изправя се със скок, а аз — по-бавно, с широка усмивка. От лицето, ребрата и крака му се лее кръв.
По-скоро долавям, отколкото виждам, че Рану притиска Кринг. Кринг вече прилича на топка кайма, но замахва с чудовищен, неочаквано бърз юмрук и почти отнася главата на Рану, а той самият залита назад като пиян.
Всички останали наблюдават. Изглеждат неспокойни. Не разбирам защо още не са ми теглили куршума. Кронин не ми се струва като някого, който би дал на врага шанс за честен двубой.
— Ще те убия, шибаняк! — заплюва ме той.
Аз просто се усмихвам.
— Не го убивай — обажда се някой.
Прилича на един от Черните ескадрони. Защо казва на Кронин какво да прави? Нещо не се връзва. Изтиквам мисълта назад, когато Кронин подскача с изненадваща скорост и ме изритва в коляното. То се прекършва, прегъва се на обратно. Крясъци, доста крясъци. После се прекатурвам. И това боли. Кронин ме връхлита. Добре го нацелвам на няколко пъти, но нещата приключват бързо. Ритниците в главата, докато губя съзнание, са чисто протоколни.
И когато разбира, че съм изгубена кауза, Демиург решава да ми покаже истината. Опитвам се да припълзя по-далеч от ритниците. Противникът ми е Мърл — а по земята няма трупове. Няма Черни ескадрони. Кронин е Мърл. Онзи, който каза на Мърл да не ме убива, е Мадж. Кринг е Картечар. Картечар е вдигнал Рану за врата и набива масивен юмрук в лицето му. Рану виси като парцалена кукла. Не знам кой е Ролистън, защото е пръснат из пещерата, смесен с останките от всички други, които сме убили.
Майка, Малкия Хенри и Странната стоят настрана и ни наблюдават. На Майка й се иска да ме убие, виждам го. Малкия Хенри изглежда потресен. Странната сякаш ще се разплаче.
Още един шут в главата, за пореден път ми се гади, а мозъкът ми се разклаща в изпотрошения си съсъд. Отново забивам лице в камъка, плюя още кръв, оставям следа, опитвайки се да пролазя по-нататък. Не знам накъде. Към тялото на Сивата дама? Мадж и Езичника изглеждат сковани от шок.
Още един шут в главата. Вече се смея, не знам защо. Толкова болка. Кат стои приклекнала над Сивата дама, суети се бясно над раната в главата й. Защо? Нали тя е врагът? Но не е. Било е лъжа. Така е искал да вярвам Демиург. Това не е Сивата дама. Лазя.