— Шибаняк!
Мърл беснее. Прецакал съм лицето му. Завършва крясъка си с шут в ребрата ми, за разнообразие. Толкова е силен, че ме обръща по гръб.
— Достатъчно.
Това е Мадж. Мърл иска да ме убие. Всички искат да ме убият. Успявам да се претърколя отново по корем, както подобава на такъв като мен. Вече виждам Сивата дама. Само че не е тя. Знам, че не е. Добър стрелец съм. Няма какво толкова да направиш, когато някой добър стрелец пусне три игли от гаусова карабина в главата ти. Гледам тялото на Мораг.
Демиург добре се е позабавлявал. Чувствам го като черен прилив, залял душата ми. Чувствам се удавник.
18.
Ново Уту Па
Сякаш се раждах наново. Светлина, болка, огън. Всичко слабо у мен — страхът, самоомразата, осакатяващата ме зависимост от други слабаци — бе изпепелено. Освобождение след хирургия над душата.
Нямах представа колко дълго съм бил в несвяст, но се бяха преместили. Бяха побягнали. При цялата си заблуденост не може да не са разбрали колко безсмислено е да се крият. Беше въпрос на време, преди да бъдат открити и унищожени — или изцелени в черния огън.
Изпробвах вътрешните си системи за свръзка. Нищо. Бяха ги премахнали. На ребрата ми имаше гел над белега, където бяха извадили транспондера. Изругах наум.
Бях в пещера — неизбежно. Беше малка. На входа й имаше покривало, поклащаше се от подземните течения. Слабо ромолеше вода — през крясъците на Рану, че ще отреже нечии гениталии и ще ги пришие в устата на въпросния. Изразяваше се на латински. Усмихнах се. Дали някой беше достатъчно образован, за да оцени псувни на мъртъв език? Едва ли.
Лежах на койка, оцапана със засъхнала кръв. Коляното ми, лицето и другите рани бяха покрити с медгелове. Исках да ги отлепя като корички от рана. Възстановявах се бързо, но потърсих с мисъл извънземните бионанити в системата си и ги препрограмирах да ме регенерират по-бързо. Бяха толкова примитивни без помощта на човешкия разум, който ги бе усъвършенствал. Това, че можехме да превърнем цял извънземен вид в технология, с която да се възнесем, показваше недвусмислено превъзходството ни и правото ни да господстваме над Вселената.
Бях обездвижен със здрави на вид окови. В скалата бяха вковани тежки вериги, а оковите бяха здраво споени около китките и глезените ми. Никъде нямаше да ходя скоро. Надявах се да не се стига до унизителни сцени — да плувна в собствените си нечистотии или да избълвам струя от повръщано към посетителите си.
Покривалото се премести и в пещерата пристъпиха притеснени Езичника и Мадж. Опитах се да си придам уплашен, разтревожен вид.
— Хора, какво става? Къде сме, мамка му? Кой крещи? Защо съм окован?
— Какво помниш последно, Джейкъб? — попита Езичника.
— Обира ни. — Ококорих се. — Сивата дама… Мамицата му! Какво става?!
Опитах се да си спомня какво е да си непрестанно уплашен и да го придам на тона си.
— Бил си заловен — каза ми Езичника.
Загрижеността по лицето му беше толкова жалка, че ми се прииска да го заплюя. Кожата му, празна като мях, се изду и раздвижи. Една от мухите по мъртвата му плът припъпли през физиономията му.
— Аз не…
— Не помниш нищо, нали? — попита Мадж, разгневен.
— Какво стана?
— Изби много кивита, включително Муцуна — разясни ми Мадж.
Мамка му, само Муцуна. Защо Демиург го беше преобразил в Ролистън? Може би защото и двамата имаха нокти.
— А Мораг?
От смутения, уплашен тон, който прозвуча в гласа ми пряко волята ми, ми се догади. Едва не повърнах, когато видях скръбта на Езичника.
— Съжалявам, Джейкъб…
Опитах се да си спомня какво е. Какви емоции трябва да изиграя.
— Не…
Отначало малко ужас. Примесих го с отрицание. Но не ми прозвуча искрено. По стените се процеждаше кръв и ме избиваше на смях.
— Спести ни го, вече минахме през това с Рану. Вече можеш да започваш с изисканите си генитални бълнувания на латински. Няма да те пуснем — заяви Мадж.
Престорената ми болка премина в смях. Езичника поклати глава съжалително. Това ме ядоса. У мен нямаше нищо, което този смачкан стар човечец да съжалява. Беше в присъствието на висше създание. Представих си ги двамата, разглобени на съставни части, но поддържани живи, пришити един към друг, свързани с устройство, тъй че да се усещат взаимно, принудени да пеят в агонизираща хармония. Започнах да се възбуждам.