— Е, не мога да бъда убит, но тялото ми тук може, тъй че трябва или да ме държите пленен неопределено дълго, или да ме убиете. — Съсредоточих се върху Мадж. — Няма да ме убиеш, Мадж, нали? Бяхме толкова добри приятели — примолих се подигравателно.
— Нищичко ли не чувстваш към Мораг? — попита Езичника.
— Чувствам. Не съм чудовище. Ставаше за чукане. Очовечих я. Чаках с нетърпение момента да я пусна отвисоко, да я направя по-жалка, отколкото беше, когато я намерих. Няма нищо по-нищожно от професионална жертва, която си мисли, че е човек. Не ми ли вярваш? Сигурно е хубав труп. Може да я употребиш. Само дотам би могъл да го докараш с псевдобащинските си развратни щения, дъртако.
Езичника подскочи като ударен.
— О, моля ти се. Просто казвам, каквото всички си мислим. Толкова е освобождаващо най-после да говорим истината, не мислите ли?
— Копелдак — просъска Езичника. — Нищо не си очовечил. Всичко постигна сама.
— Разбирам защо те смущава това, че съм чукал малтретирана тийнейджърка, за да излезе нещо от нея. Все едно почти съм се възползвал, нали? Но никой от вас не каза нищо.
Наслаждавах се на възможността да съм прям. Наслаждавах се и на отвращението по лицата на Езичника и Мадж, защото знаех, че у себе си усещат семенце съмнение и самоомраза, каквито бяха слабаци. Освен това разбираха, че съм прав.
Кожата на Мадж се обели от лицето му насред ням крясък, после се разкъса и се отвори до кокал. Приличаше на дисектирана жаба.
— Продължавай така и ще накараш Джейкъб да се чувства два пъти по-зле, когато си го върнем — каза Езичника.
— Не му обръщай внимание. Проси си реакция — каза Мадж. — Това не е Джейкъб, а марионетка с ръката на Демиург в задника си.
— Сигурно много би ти харесало, нали, педалче?
Забавно, Езичника трепна при думата, не Мадж. Той само се засмя невесело.
— Само това ли? Безобидни пуберски обиди? Чувал съм я тая дума. Стара, безсмислена. Само тук-там някои примитиви я използват.
Усмихнах се на иронията някой като него да ме нарича примитив.
— Но си я чувал, нали? И е боляла? Някой ти я е казвал в кофти моменти? Горкият Мадж, животът ти е просто низ от свръхкомпенсации.
— Колко проницателен стана изведнъж.
Въпреки сарказма го познавах достатъчно добре, за да усетя, че съм го уязвил.
— Как е тъпкачът ти, чернилката?
— Още една дума отпреди триста години? Звучиш като оня малоумник Месер в Подвижния град.
При все това не успя да прикрие реакцията си. Не използвах думата заради различния цвят кожа, който аз и Мърл имаме, а заради омразата, която пораждаше. Расистът е глупак, който подценява племенния си враг. Расизмът е израз на боязън, а расистът се опитва да се издигне за сметка на другите. Омразата и насилието са естественото ни състояние, нашият къс от божественото. Всеки от нас е остров, сам и непрестанен извор на омраза срещу другите — а ако е слаб, и срещу самия себе си. Тотално, безогледно, непрестанно насилие срещу всички е наш стремеж и наше право по рождение. Насилието е единственият себеизраз, който значи нещо. Омразата — единствената смислена, автентична емоция. Само това можем да почувстваме наистина. Останалото е фасада, която издигаме, за да си играем на така наречената цивилизация. Хората продават децата си за дрога и го наричат цивилизация. Докога ще се самозалъгваме?
— И все пак, как е?
— Не толкова хубав, но с кеф ти срита задника. А, това ми напомня: само заради мен и Езичника си жив. Майка и хората й те искат мъртъв, Мърл те иска мъртъв, тъй че ако искаш да продължиш съществуването си, може да си малко по-отзивчив, шибаняк.
Не можах да се сдържа — разсмях се.
— Добре тогава. Я ми кажете, какво си мислите, че постигаме в момента?
— Искаме си Джейкъб обратно — рече ми прямо Езичника.
— Да не би да ти звуча като човек, който е срещнал лош вирус в нета и невралните му жици малко са се кръстосали?
Езичника поклати глава с нещастно изражение. Кожата му се подпали, почерня. Закапа, а плътта му се овъгли.
— Не можеш да преиначиш това по религиозному и да ме превърнеш обратно в уплашената бъркотия, която бях. Не са ни промили мозъците, заблуден дърт тъпанар. Получих откровение. Приех факта, че съм Джейкъб, такъв, какъвто съм сега.
— Сигурен ли си, че така искаш да си ограничиш вариантите?