Облегнах се отново, усмихнат.
И двамата се взираха в мен с нескрит гняв и омраза. Хубаво. Браво на тях. Да видим могат ли да им се отдадат, да живеят чисти и свободни от двуличие и лъжи.
Бях сигурен, че ще е Мораг. Все пак бях достигнал до онези техни мрачни дълбини, които всички понякога обитаваме. Е, аз вече не. Но пръв се прекърши Езичника и направи, каквото исках.
— Копеленце мръсно!
Наистина не мислех, че е възможно аватар да изглежда толкова разгневен. Беше наистина много добър хакер, но волята му за нищо не ставаше. Нищо, щяхме да го оправим. По върха на жезъла му заигра бял пламък. Беше нападение, което навярно би изпържило повечето хакери толкова здраво, че главите им във физическия свят да пламнат, но тук само щеше да развали кръга и тогава щях да им изям душите.
Черната Анис сграбчи Езичника, преди да успее да активира програмата, и го блъсна в каменната стена в другия край на стаята. Около тях зажужаха глифове и тя спря програмата му. Демонстрира му сила, която Езичника нямаше как да пренебрегне. Бях сигурен, че е на косъм от това просто да се предаде.
— Или имаш дисциплината да не обръщаш внимание на голите му приказки, или се махаш. Аз ще довърша. — Все едно слушах грохот на падащи по склон канари. Бях толкова близо… — Той точно това иска. Някой да развали кръга.
Езичника не беше способен да я погледне. Що за идиот добавя във външния вид на аватара си възможността да изглежда стъписан от мъка? Трябва да си поживеят. Бездруго не е истинско. Черната Анис го пусна, а той просто се сви в основата на стената. Тя се обърна към мен. Ах, какво исках да й сторя само!
Вратата се отвори и влезе още един добре оформен аватар. Изненадах се. Аватарът изглеждаше стар, по-стар дори от Езичника. Защо някой би се състарил виртуално? Носеше дълга ленена роба и панталони, а над робата — някаква бродирана жилетка. Бродерията се повтаряше върху феса му, а на краката си носеше прости сандали. Ленът сякаш сияеше на утринното слънце. Погледна Черната Анис и Езичника.
— По-добре да си вървите — рече с културен, изискан глас.
Акцентът бе близкоизточен, от Земята. Черната Анис кимна. Вещицата и друидът изглеждаха толкова не намясто до този мъж.
— Бездруго приключихме. Нали разбираш правилата? — попита Черната Анис.
— Така мисля. Не прекъсвам кръга — рече мъжът.
Е, ще я видим тая работа.
Черната Анис дори не ме погледна, докато извеждаше Езичника, едва ли не мъкнейки го за врата. Той обаче ме погледна: гневен, омерзен, но и победен. Мораг се владееше тук, но щом излезеше от мрежата, щеше да избухне в рев.
Мъжът придърпа един стол срещу мен. Разбира се, не наруши кръга.
— Мисля, че е много по-лесно да нараниш онези, които познаваш и обичаш — каза той.
— Знаеш, че не ги обичам.
— Ти? Не. Но Джейкъб ги обича, а това ти дава предимство. Намирам за интересно, че единствената ти власт над тях идва от обичта ти към тях и тяхната към теб. Извратена обич, разбира се, но все пак…
— Наистина ли? С това ли започваш? Че любовта е сила?
Не сдържах презрението в гласа си. Не че се опитвах, де.
Той се засмя.
— Да, звучи изтъркано, казано по този начин. Лесно може да го приемеш цинично, но и така е вярно.
— И какво правим тук?
— Ще поговорим малко. — С други думи, ще пуснеш колкото можеш повече диагностични програми и аналитични схеми, за да разбереш повече за мен. — После малко ще се помоля. Ще ми се и ти да се присъединиш, но не виждам как би било възможно. — По-скоро ще се опиташ да пишеш код, защото мислиш, че старият слаб Джейкъб е някъде тук. Не е. Слети сме. Аз съм в месото, а не в машината, старче, но ще го разбереш по трудния начин.
— Как да те наричам? Екзорсист? — Той се позасмя. — По-добре ли ще се чувстваш, ако изглеждам така? — Направих проста промяна. Аватарът вече не приличаше на мен, а на звяр. Изражението на мъжа трепна. Не заради козелоглавата ми форма, а заради контрола, който показвах. Пълен контрол над обкръжението ми, с изключение на шибания кръг.