— Казвам се Салем — рече той, мълниеносно върнал си самообладанието.
— Това убежището ти ли е?
— Копие на част от него. В изолирана система сме.
По дяволите. Но не можех да кажа, че съм изненадан.
— Какво би трябвало да е?
— Едно място, където идвах на уроци като момче в Йерусалим, преди войната.
— Ама ти наистина си стар. — Той се усмихна. — А защо всички сте толкова сантиментални?
— Връзки, идентичност. Мисля, че е част от това да се чувстваш удобно в кожата си.
— Ако искаш, ще ме почувстваш под кожата си. Търсиш ли единение с Бог?
Той отново само се усмихна. Подраних. По-късно щяхме да минем на това.
— А какво общо има това с теб? — попитах.
— Дълг ми е.
— Значи си екзорсист?
— Мисля, че е дълг на всекиго да помага, когато може.
— Страхотно. Ами тогава, ако може, развали кръга, това много ще ми помогне.
— Тук съм, за да помогна на Джейкъб.
Приведох се напред и отчетливо произнесох:
— Аз. Съм. Джейкъб. Кога ще го разберете, бе, хора? Нищо ми няма.
— Ти си зъл джин, който е обладал тялото му.
— Това ли ти казват аналитичните програми?
Не. Беше му изписано по лицето.
— Имаш силата на ифрит…
— А ти си шибан префърцунен знахар. Защо не ме замериш с малко маймунски кости?
Той трепна, когато изругах. Хубаво, харесвах деликатните хора.
— Това е просто терминология. Наистина ли смяташ, че не знам какво си?
— Аз съм Джейкъб Дъглас и не, изобщо не знаеш какво съм. Ако знаеше, нямаше да си тук, шибаняк.
— Нужни ли са ругатните?
— Що не си го начукаш?
— Подобни приказки те принизяват.
С удоволствие бих спрял да му говоря на този лицемерно праведен задник. Маската на спокойствието не падаше от лицето му и започваше да ме дразни, но ми трябваше пролука. Някакъв начин да го ядосам и да ми налети.
— Намирам утеха в Аллах от горделивостта, езика и докосването на Шейтан, прокълнатия — промълви той на себе си.
Не можех да не се засмея. Като сценка от Средновековието. Но имаше нещо в думите му, което не ми се понрави.
— Уплашен ли си? — попитах.
Той кимна и отвърна:
— Много си опасен.
— Не е нужно. Идва истински бог, а не някакъв успокоителен блян, с който да оправдаеш омразата и насилието…
— Нещо, което не е било проблем от Последния човешки конфликт насам. Омразата и насилието са дело изцяло на господарите ти, доколкото мога да преценя.
— Прекъсна ме.
— Моите извинения.
Сякаш наистина ми се извиняваше. Сякаш обноските имаха значение. Аз, от друга страна, бях ядосан, че се унижавам да говоря с този суеверен пещерняк, дето искаше да слуша само себе си.
— Ние предлагаме възможност, върховната възможност за принадлежност, за ставане на част от това, в което ще се превърне човечеството. И получаваме атаки в отговор. Освен ако не смяташ, че човечеството се оправя чудесно в момента.
— Мисля, че е опростенческо да стоварваме цялата вина върху плещите на Кликата. Много по-сложно е. Но със сигурност играят важна роля за сегашното състояние на човечеството, не мислиш ли?
— Раждането боли.
— Особено когато е отровено.
— И какво тогава? Ще абортираме прераждането на човечеството? Ще останем скотове?
— Не мисля, че можем да насилваме подобни неща.
— Насилено е само защото се съпротивлявате.
— Защото някои не искат да живеят като вас.
— Не. — Това наистина ме разгневи. — Не това е причината за съпротивлението. Причината е страх. Всички имаме възможност за нещо по-добро, за нещо повече, а примитивите са твърде уплашени, за да прегърнат това. Никой не се опитва да разбере, само размахват ръце като разглезени деца, които не получават, каквото искат.
Салем се облегна и се усмихна.
— Е, поне напредваме. Моля те, искам да разбера. Кажи ми от какво се боим.
Отвърнах на усмивката му.
— Пусни ме.
— Знаеш, че няма да го сторя.
— Тогава възпрепятстваш свободния обмен на мисли.
— Не и докато държиш този мъж, Джейкъб, в плен.
Това започваше да се превръща в затормозяваща групова мастурбация.