В някои отношения бих приел чудовището с отворени обятия. Бих се съгласил по-бързо да се присъединя към останалото от себе си, да се превърна изцяло в чудовището. Макар че най-доброто би било да си пусна куршум. Нямах какво да предложа, само още болка и лъжи. Сякаш от цяла вечност не можех да предложа нищо друго. Не разбирах защо приятелите ми продължават с това.
Бях подценил тотално колко ми беше ядосан Ролистън. Изтезанието ми бе фино, филигранно — дума, която не съм използвал никога, но беше точно такова. Да ме превърне във всичко, което ненавиждам. Да ме използва като оръжие срещу онези, които обичам, но да ме държи в плен и да виждам какво правя.
Дали звучах спокоен? През повечето време само крещях. Спях, когато и той, не сънувах нищо, само се будех и пак крещях.
Не и сега. Сега лежа върху студения метален под на клетката си, свил съм се на топка, треса се и плача като уплашено дете. Чувам се как беснея срещу онзи, набожния.
Усещам нещо песъчливо по кожата си. Нещо се рее към мен, понесено от топъл вятър. Тук не би трябвало да има вятър. Отварям очи. Подът на клетката ми е посипан с пясък. През решетките навява още. Сядам и се заглеждам в този вятър отникъде, който си играе с пясъчните зрънца по пода.
Кух съм. Нямам сила за нищо повече от омраза, най-вече към себе си. Превърнал съм се в най-лошото, което мога да си представя. Страхът е излишен.
При все това нещо ме погъделичква по тила, някъде дълбоко във влечуговия ми мозък, когато то се издига от пясъка. Пустинен призрак в роба, главата му скрита под яшмак, забулил чертите му, ако изобщо имаше такива. Призракът се оформя от пясък и постоянно се възстановява, докато вятърът издухва пясъка му в бездната.
— Какво си ти? — питам.
Гърлото ми е разкървавено и подуто, но това не е истинският свят.
— Аз съм компютърен вирус с ИИ и ограничени вербални възможности. Съжалявам, но това ще боли. Много.
Мисля, че ми говори на арабски, но някак го разбирам. Разпознавам гласа на набожния старец.
— Какво ще боли?
— На колене! Точно така, на колене, шибаняк! — Мускулите ми се разтягат, а устата ми е зинала чудовищно. Гняв, а не контрол над иконата ми ме кара да изглеждам като звяр, докато крещя на това нищожество, проснато пред измисления си идол на изток. — С лице към мен! Към мен, шибан страхливец!
Трябва да коленичи пред мен, както е редно, дори да съм окован бог. Не бива да коленичи пред някакъв идол на изток.
Започвам да му разказвам какво ще сторя с него и с всички, за които го е грижа. Хората казват, че подробностите в подобни приказки са просто порнография, но аз знаех, че те ще му нарисуват образи в главата. Мисли си, че се моли. И двамата знаем, че се крие от мен, твърде много го е страх, за да ме гледа лице в лице. Сега по-спокойно. Шепни му, това е по-ефективно от крясъците.
Зяпвам от ужас, когато лявата ми ръка се превръща в живак и изтича на пода, от пръстите до рамото. Тогава идва пламъкът. Пак започвам да крещя, но от болка. Агонията препуска през всяка моя фибра.
Страх, ужас, неверие. Това не може да ми се случва. Категорично невъзможно е. Само аз имам власт тук. Само аз. Трябва да предупредя…
Опознавам болката наново. Мислех си, че досега съм крещял. Не съм.
Сигурно това е да се родиш. Светлина и болка, ужасна болка по-точно, само че аз искам да се скрия от светлината. Да пропълзя в мрака, да забравят за мен, докато ме мачкат спомените за всичко, което съм направил.
— Джейкъб?
Благ глас, изпълнен с истинска загриженост. Още по-зле. Опитвам се да се оттегля в ъгъла на ярко осветената стая. Салем се пресяга към мен. Отдръпвам се.
— Свободен си. Ифрита го няма — успокоява ме.
Не осъзнава, че помня всичко, усещам всичко.
Отваря се вратата. Черната Анис. Не я наричай Мораг. С нея — Езичника. Изглеждат не намясто тук. Мораг — не, Черната Анис — застава на прага. Съдница.
Пристъпват към мен. Черната Анис поглежда към Салем, той кимва. По лицето на стареца играе безпокойство. Тя се пресяга към мен. Опитвам да се отдръпна още, но вече съм опрял гръб о каменната стена. Ноктестата й длан ме докосва като Смъртта. По гърдите ми се разкривява черна мълния. Изкрещявам отново, когато обратната връзка поразява тялото ми във физическия свят. Толкова е силна, че куплунгите ми задимяват, синапсите ми се пържат, подсиленото ми, почти изцяло механично сърце може да спре всеки миг.