Все едно потъвам в тъмни води. Последното, което чувам, е крясъкът на Езичника, „Не!“, а после той се хвърля към Мораг. Твърде закъсня, Езичник. Тя изчака. Изчака да стана отново аз. Хубаво. Падаше ми се.
19.
Ново Уту Па
Разочарование: още съм жив. Чувам крясъците на Рану. Усещам оковите около китките и глезените си. Лежа на оцапаното легло, питам се кога ще свърши всичко. Въздухът все още е на вкус като облизана батерия, все още мирише на развалени яйца и знам, че когато отворя очи, небето ще е твърде, твърде далеч.
Бягството ни вече имаше обяснение. Тогава не исках да мисля за това — ето колко коварна може да е надеждата. Къде бяха всички пазачи, когато избягахме от Моа? Нямаше значение колко добър е Рану или който и да било — не можеше да се крие толкова дълго, не и с технологиите, с които разполагаха Черните ескадрони. Бяха ни пуснали. Бяхме под техния контрол през цялото време.
Мадж седеше на койката до моята и пушеше. Не изглеждаше щастлив.
— Добрутро — рекох.
Изправи се, прекрачи до койката ми и ме удари достатъчно силно в носа, за да го счупи въпреки бронята.
— Дееба! — провикнах се. — Бях обладан, мамицата му!
Мадж се усмихна.
— Просто така отговарям на „педалче“. Не че се случва често напоследък. Имаш късмет, че го каза на мен, а не на Мърл. Но сега можем отново да сме приятели.
Извади от раницата си бутилка водка. Огледах се. Всичките му неща бяха тук, и май отдавна. Пазил ме е. Не заслужавах нищо от това и, което е по-лошо — не намирах нужните думи да изразя благодарността си. Той проследи погледа ми.
— Не го мисли — каза.
Дни наред мъки и пак ме чакаше с пиячката. Приседнах и той ми я подаде, запали джойнт. Алкохолът имаше вкус на киселина от батерия. Най-доброто, което съм пил.
— Още под подозрение? — попитах, повдигайки оковите.
— Трябва да сме сигурни, човече. Това, което се случи с теб, Рану, вукарите и сигурно и с останалите спецчасти, е безпрецедентно. А това, което направихме ние — още повече. В позиция си много да ни навредиш — добави и извърна глава.
По-скоро вече го бях направил. Да не говорим, че маорският контингент си пада по приказката „око за око“.
— Не бих казал, че ги виня. А Мърл?
— Бесен е заради лицето си, но може да го оправи на Земята, ако, разбира се, не измрем. Може да го ядосва възможността да е грозен труп, макар че белязаната физиономия май тайно му харесва. Спаси те, човече. Когато… знаеш…
Когато Мораг съзнателно и умишлено се опита да ме убие. О, да, бях длъжник на Мърл.
— Май че имам да се извинявам — промълвих.
Само че нямаше как. Не можех да избягам от онова, което бях казал, което бях направил. Няма значение в какво състояние съм бил. Бе го сторило моето тяло, моето лице. И при най-голямата доброжелателност на света човешката психика не позволяваше на жертвата да й се размине. Помълчах известно време, обмислях всичко това, наслаждавах се на алкохола и сладкия дим в гърлото си. Криех се от проблемите си.
— Какво стана с вас, хора? — попитах, но не можех да срещна погледа на Мадж.
Бях относително сигурен, че знае какво ми е на главата. Че вижда вината ми.
— Не знам колко си видял, но ни скочиха двама от чекиджиите на Ролистън, от Черните ескадрони. — Направи пауза и вдигна глава. — Корави са. Подсилени като него, макар и не толкова опасни.
— Видях част от мелето. Как се измъкнахте?
— Мърл. Когато уокърът гръмна, добре го поочука, но беше жив. Явно онези умират също като нас, с плазмен изстрел в главата. Не се шегувам, Джейкъб, човекът е еднолична кланица.
Имаше известна гордост в думите на Мадж, гордост от неговия мъж. А беше и прав. Мърл се оказа безценен. Прищя ми се още сега да му благодаря.
— А Мораг?
Мадж се засмя невесело.
— Как мислиш? Сивата дама? Исусе Христе, Джейкъб, какви си ги мислил? Ако си искал върховно адреналиново преживяване, да беше изчукал стрелящо плазмено оръдие. Биваше ли я?
Всъщност, да, но нямах намерение да го споделям с Мадж.
— Убиха Мораг пред очите ми. Гледах я как умира. Било е сензорно, но нямаше как да знам. Казах им всичко.
— Знаехме, че ще се пречупиш. Всеки се пречупва.