— Дори не се опитах да удържа, не и когато си мислех, че още мога да помогна на Мораг.
— Няма нищо, човече. Повечето се измъкнахме живи.
Опитваше се да ме успокои, но виждах, че не му е лесно. Не ме поглеждаше.
— Виж, Мадж. Знаех някои неща за защитните системи на Земята…
Мадж не каза нищо. Нямаше какво. Все пак бях предал цялата си раса. Гледах го изчаквателно. Не съм сигурен какво исках от него. Дори да ми кажеше, че всичко е наред, и двамата щяхме да знаем, че е лъжа, а Мадж рядко лъжеше. Затова от време на време беше такъв дразнител.
— Какво да ти кажа? — попита ме накрая. — Ситуацията е скапана. Не виждам какво друго си можел да направиш, не и с Мораг от другия край на дулото. Бих ти казал, че не си имал избор, но и бездруго ще се измъчваш дълго, независимо какво ще ти кажа. Въпросът е какво ще правим сега?
— Може би ще е най-добре да си пусна гаусова игла в слепоочието — рекох аз, топвайки се в езерцето на самосъжалението.
— Ето това е моят Джейкъб — рече хапливо Мадж. — Защо да правим каквото и да било, когато можем просто да се вайкаме?
— Да ти го начукам, Мадж. Принудиха ме.
Опитвах се да събера гняв, но си останах само с жалки ругатни.
— Да, и двамата го знаем. Въпросът е можеш ли да си го избиеш от главата и да си от полза все още?
— Как? Издадох им слабостите на Земята.
Звучах отчаяно в собствените уши.
— Ето това е проблемът със самосъжалението. Толкова е егоистично. Мислиш, че светът се върти около теб. Случват се кофти неща…
— На мен, не на теб…
— Млъкни, жалко лайно такова! — просъска Мадж. Не можех да повярвам на ушите си, след всичко, през което бях минал. — Спри да хленчиш, спри да се вманиачаваш по Мораг и просто си върши работата!
— Работата е издънена…
— Казах да мълчиш. Ако просто ще използваш това като поредното шибано извинение да се жалваш и да се отказваш, няма дори да те гръмна. Ще те оставя тук, да се осереш до смърт. Ако толкова ти се мисли за нещо, помисли какво ти е сторил Ролистън.
Зяпнах го. Не можех дори да му се разсърдя. Вместо това чух в съзнанието си два изстрела, а момичето ми се превърна в месо, трупът й тупна на студения каменен под. Видях труповете на цялото па на земята. Хората, които бяхме убили. Замислих се за Ролистън. Имаше нещо топло в тази мисъл. Отпих още малко водка, дръпнах пак от джойнта. Мадж ме наблюдаваше съсредоточено. Горделивостта се опитваше да разпали у мен някакъв яд към него, но не успяваше. Той беше прав. Знаех накъде да насоча гнева си, омразата си. Като пистолет.
— Ако е някакво успокоение за теб — каза Мадж накрая, — Мораг настоя да те лекуваме, вместо да те убием. Дори след като й каза, че си чукал Сивата дама.
— Сигурен ли си, че не е било, за да съм си аз, когато ме убие тя? — попитах, а в тона ми отново се прокрадна мърморене.
— Не — рече Мадж и сви рамене.
— Сигурен съм, че е можела да ме убие, ако наистина е искала.
— Е, повтаряй си го.
Взе ми бутилката и цигарата. На заден план чувах Рану, крещеше на непознат език.
— Още ли не сте го оправили? — попитах изненадан.
— Не можем — отвърна ми той мрачно.
Нещо ме удари отвътре.
— Какво? Как така? Мен как успяхте да оправите?
— Ще трябва да говориш с Мораг… Е, може би не с нея, по-скоро с Езичника и Салем.
Никак не ми харесваше това. Имахме нужда от Рану и, което беше по-важно — той заслужаваше да е свободен.
— А него къде го намерихте?
— Салем ли? Просто дойде. Картечар го познаваше от стария си квартал. Имал някакъв бизнес със софтуер, но и бил екзорсист. Видял част от материалите на съпротивата, а и усещал, че нещо не е наред, още отпреди. Според Картечар се носел слух, че бил един от Безсмъртните.
Това ме накара да се ококоря.
— Мамка му! Наистина ли?
— Явно никога не е говорил за това, но така се мълви.
Безсмъртните бяха легенди сред спецчастите. В началото на войната Те успешно бяха нахлули в Нови Хеброн. Първите кадри от касапницата се разнесли из потресения Сириус. Въпреки заповедите сборен екип на израелските и палестинските спецчасти взел колкото може повече тежкоподемни совалки, отлетели към Нови Хеброн и след тежки сражения улица по улица успели да създадат кордон между Тях и част от оцелелите цивилни, за да се евакуират. Палестинците и израелците изгубили над три четвърти от силите си. Така било планирано. Транспортните машини били пълни на идване и пълни — с цивилни — на заминаване. Тъй че отрядът нямал изход, докато транспортьорите не се върнели отново. Това обаче не било вероятно. Транспортьорите били превзети със сила. Върнал се само един. Дори тогава на земята останали хора, за да прикриват излитането.