Картечар ме сграбчи за ризата и ме добута до ръба на езерото. Позволих му. Гледах го лещи в лещи. Почудих се дали смята, че може да ми причини нещо повече.
— Ако някой от хората ми се опита да те нарани, ще му позволиш — каза ми.
Беше твърде късно. Той вече смяташе, че е провалил хората си. Не само защото бяхме убили част от тях, но и защото бяхме още живи. Просто го наблюдавах.
— Губим време — обади се Мадж нетърпеливо.
— Когато това приключи, ще има разплата — каза ми Картечар.
Кимнах. Той ме дръпна обратно на пътя. Петимата се качихме на платформата пред ландскнехта. Мораг вървеше със Странната, а момичето още плачеше в прегръдките й.
— Сигурен ли си, че е той? — обърна се Кат към Мадж.
Не можех да разтълкувам изражението й.
Мадж сви рамене.
— Бих се изненадал, ако някой друг може да се самосъжалява толкова.
— Той е — каза Мораг с предпазлив тон и гневна стойка.
— Това е Копувай. Кръстен е на чудовище с глава на куче. Беше мекът на Муцуна — обясни ми Майка. Звучеше безизразно, но имаше нещо у тона й, което ме караше да мисля, че е скърбяла за Муцуна насаме, далеч от всякакви погледи.
Копувай беше като гигантски метален призрак на Муцуна, взрян в мен осъдително. Преглътнах и кимнах. Нямаше какво да кажа. По някакъв начин знаеха, че не съм бил аз, но всяко възражение би звучало твърде много като оправдание.
Изгледах ги един по един. Езичника изглеждаше най-малко враждебен, но избягваше погледа ми. До него беше Мърл. Дори през медгела виждах, че белегът е удължил устата му, превърнал бе изражението му в зловеща усмивка.
— Мисля, че Джейкъб разбира как се чувстваме — започна Езичника.
Картечар и Майка го погледнаха с гневно презрение и той се смълча.
— Как е задникът ти? — попитах го.
Езичника сякаш се изненада, но хората трябваше да се разсеят с нещо.
— Изгубих малко месо, остана кофти белег — каза ми.
— Не ми дава да го погледна. На Мърл дава, но на мен не. Това е то фаворитизмът — намеси се Мадж, опитвайки се да поразвесели разговора.
— Мърл е обучен медик — тросна му се Езичника раздразнен.
Явно бяха водили този разговор и преди.
— И все пак трябва да документирам нещата за тези… след нас.
Няколко усмивки.
Докато гледаха към Мадж, аз направих хода си. Хванах дръжката на ийгъла на Кат. Беше на кръста й. Смарткобурът й не го пусна. Очаквах го. Свалих един стар код за отваряне на кобури, който бях купил от Викария, и го вкарах в пистолета. Последва миг съпротива от кобура, докато хората осъзнаваха, че нещо се случва. Кодът на Викария победи. Пистолетът беше тежък и удобен. Отдалечих се от всички и насочих оръжието.
Мадж тръгна да вади Зиг зауера си, но не беше сигурен какво ще прави с него. Езичника пристъпи назад, объркан, пусна жезъла си и посегна към своя пистолет. Кат отначало понечи да ме спре, но после посегна към рязаната пушка, прикрепена към единия й крак. Вдигна я. Майка, Странната и Картечар също посегнаха към своите оръжия, но бяха много по-бавни. Пълнителите им още се разгъваха, когато останалите оръжия вече сочеха към мен. Салем отстъпи с няколко крачки. Лицето му беше същата безоблачна маска, както и досега.
Мърл не посегна към своето оръжие, защото гледаше в дулото на ийгъла ми.
— Мислех, че е наред! — изсъска Кат.
— Така е — рече простичко Салем. Нямаше и следа от съмнение в гласа му.
— Проверихме го отвсякъде — изпелтечи Езичника, все още несигурен какво да прави с пистолета си.
Мораг кимаше. И тя изглеждаше объркана, но без колебание сочеше с пистолета си към мен.
— Свали оръжието — заповяда ми Мадж.
— Ти съвсем ли откачи? — попита ме тихо Мърл.
— Защо съм жив, Мърл? — попитах го аз на свой ред.
— Чист късмет и хора, на които им липсва професионализъм да разберат кога да ограничат загубите си, доколкото мога да преценя — отвърна той.
— Виж, не знам какво си мислиш, че разбираш, но можем да поговорим и без пистолетите — каза Мадж.
Беше се притеснил. Независимо от заяжданията ни бях най-добрият му, може би единственият му приятел и бях насочил оръжие към любовника му.