— Значи всичко или нищо? — попита Езичника гневно.
— Само ако не се покажат — рекох. — Езичник, не блъфирам.
— Ти си се побъркал — тросна ми се той.
— Не е — отрони Майка.
— Ако има нещо ценно в главата ти, ще пратиш на майната си най-добрата ни възможност, егоистично копеле! — извика Мораг. Думите й отекнаха из пещерата.
Публиката ни, най-вече маори, отдавна бяха свалили оръжията, но все още следяха разговора. Завъртях се към Мораг.
— Не ми обяснявай за възможности на майната си и хубаво чуй Рану, преди да се опиташ да ме спреш. Ще убия всекиго, който се опита да измъкне нещо от мен, преди да сме говорили с един от тях.
— Не можем да ги принуждаваме — започна отново Картечар.
— Да им го начукам — каза Кат, а после на мен: — Ще те пазя.
— Тя дори не познава Рану — казах на Езичника и Мораг.
— Копеле — промълви Мораг и присви очи.
— Съгласна съм. Никой няма да докосва Джейкъб, докато не говорим с едно от онези създания — добави Майка. Картечар отвори уста, но тя го спря: — Не ми противоречи.
Мораг беше права: тази работа се оказваше ад за хора в близки отношения.
Залагах на това, че в главата ми има нещо, което Нуада и дружките му искат или искат да имаме. Заплашвах да го унищожа. Надявах се да е достатъчно, за да им привлека вниманието.
Досега единственият читав резултат от всичко бе успешният обир. Марионетките бяха показали на хората на Майка как да откарат стоката в пещерите. Имахме провизии поне за месец и повече от достатъчно боеприпаси за обозримото бъдеще. Странно как винаги оръжията се оказваха приоритет накрая. Как човек си намира по-лесно автомат, отколкото нещо за ядене.
Салем провери дали клетката на Нуада е още в мен. Не беше. Бях го накарал да се закълне, че няма да проверява нищо друго. Той поспори с мен, но накрая отстъпи. Имах вяра, че е мъж, който държи на думата си, но пък някога го вярвах и за Езичник. Този старец обаче ми харесваше — присъствието му бе успокояващо, макар да не желаеше да обсъжда дали е бил част от Безсмъртните.
А и само с него можех да си говоря. Маорският контингент не искаше да има нищо общо с мен, а Мърл, Езичника, Мадж и Мораг до един ме отбягваха по различни причини. Езичника едва ме поглеждаше, аз пък не възнамерявах да му облекчавам съвестта. Мисля, че подготвяше призователния ритуал най-вече от вина. Мърл пък, от друга страна, сякаш не виждаше за какво има да се извинява.
Рану просто крещеше, колкото можеше. Гласът му се променяше — толкова вреди си бе нанесъл на гърлото, а и не можехме да си позволим да му даваме много успокоителни. Опитах да стоя при него, но почти веднага започна да търси пролуки, път към мен, да опитва да ме нарани, а Демиург вече добре ни познаваше.
Наложи се да го оставя отново сам.
— Знаеш, че губим време, нали?
Седях на една гладка канара над водата и се опитвах да втъкна обратно двете остриета, които бях заел на Рану. Изненадах се да чуя гласа на Мораг, но в него не личеше емоция. Нито пък в лицето й, когато вдигнах поглед. Носеше инерционната си броня с отопление, шапка и шал. Дъхът й се скупчваше на облачета в студената, тъмна, дълбока пещера.
— Искаш ли да отидем някъде, където да поговорим? — попитах.
Очаквах този момент със страх, но все в някакъв момент трябваше да говорим и всички тук го осъзнаваха. Щяха да чуят и неизбежното ехо от виковете ни.
— Нямаме какво да си кажем.
Това ме озадачи леко.
— Тогава защо изобщо разговаряме?
— Говорим за работата. Знам, че им отнема много време да мобилизират флотилия и наземни войски, но го правят вече от месеци, близо са до целта. Цялото това отклонение е загуба на време.
Не можех да повярвам.
— Ами Рану? — попитах. — Подкрепяше ви от самото начало. Помислила ли си изобщо за жена му и децата му?
— Мисля, че трябва да се съсредоточим…
— Върху какво? Голям си тактик, така ли? Какво искаш да направим?
— Демиург. Цитаделата — рече тихо тя. Не искаше да вика през пещерата.
— Как? — не мирясах.
Виждах, че я ядосвам.
— Разбери, и аз го искам обратно, колкото и ти, но не можем да насилваме нещата. Признавам, че не знам как да се преборим с Демиург или Цитаделата, но отговорът може да е в главата ти.
— Не — отвърнах. — Първо Рану, после главата ми.