Давай, Езичник. Виж можеш ли да го възвеличаеш чак до небесата. Вече наистина го даваше здраво, а вятърът се разбесня край нас.
— Чийто е мечът, от който никой не може да избяга, плътотърсачът, що сече камък и метал!
Тези стари богове много обичаха да слушат колко са готини.
Чух зов на хищна птица и вдигнах поглед към нощното небе. Едва я отличавах, сянка на фона на тъмносинята нощ. Орел, който ловуваше нощем — много необичайно. Вятърът се усили и ни заблъска. Днес вече не мисля, че са били специалните ефекти на Езичника.
— Властелин на сраженията, Властелин на многолюдните войнства, умоляваме те да ни удостоиш с присъствието си! — изкрещя Езичника към небето.
Умоляваме го да ни удостои с присъствието си? Гъзолизането, разбира се, беше придружено с много сложен код.
Вятърът сякаш се укроти, върна се към силата си отпреди ритуала.
— Е, хубава реч дръпна — рекох.
И тримата хакери се обърнаха с гневни погледи към мен.
— Вятърът не беше мой — рече Езичника, докато и тримата се обръщаха обратно. — Нито орелът.
— Нещо със сигурност се случи — проскърца Анис.
Картечар кимаше. Аз се опитвах да се приближа до фалшивата топлина на огъня.
— Могъщ предтеча опитахте да призовете — каза Картечар.
Мисля, че се опитваше да успокои Езичника.
— Ъм, хора, това трябва ли да се случва? — попитах.
Пред всеки прът стоеше призрачна фигура. Приличаха на облъсканите, окървавени притежатели на черепите. Някои от тях пасваха на обстановката, а други, като анимационната крава — недотам.
— Призрачното ограждение — промълви Езичника.
— В огъня има нещо — предупреди Картечар.
Една фигура сякаш събираше огъня в себе си. Сякаш пламъци играеха и под опъната му от мускули черна кожа, чертаеха сложни спирали. Той се пресегна към лунната светлина и в ръцете му се появи меч. Не беше съвсем същото създание, което бях видял, когато Мораг ме отведе в съзнанието Им. Този изглеждаше гневен, но сребърната ръка си беше там. Всъщност, „гневен“ не го описва достатъчно добре. Дори „разярен“ не е точната дума. От него се изливаше на талази жега, огъваше въздуха и ни караше да отстъпим назад.
Той махна с ръка. Призраците затрепериха и се разпищяха като изтерзани души, но ограждението издържа. Нуада сякаш се бореше да се овладее. Пъхтеше, вдишваше и издишваше дълги струйки дим и пламъци.
— Знаете, че ще разруша това и тогава ще се простите с животите си — рече накрая.
По обсидиановите му кучешки зъби — всъщност всичките му зъби бяха кучешки — играеха пламъци. Гласът му беше басов тътен, сякаш излизаше изпод Ада.
— Да, въпросът е можеш ли да го разрушиш, преди да включа Рану в системата? Има фрагмент от Демиург в себе си — рекох.
Нуада се изпъна в цял ръст. Около него се завихриха огън и дим. За своя чест не се заигра с излияния в стил „не бихте посмели“. Дори през ограждението усещах мощта му. Каквото и да бяха, в този електронен свят не си правеха труда да го карат по-незабележимо. Нямах съмнение, че при възможност така нареченият ми покровител ще ме превърне в овъглен труп. Канеше ми се с буквално горящите си очи. Не си правеше труда да заплашва. При все това името на Демиург сякаш му подейства: като че ли тръпка премина през огъня, дима и плътта му. Така ли се проявяваше страхът при него?
— Какво искате? — изтътна накрая.
— Искаме да освободиш Рану. Да извадиш Демиург или каквото там правиш. Просто ми върни приятеля.
— А ако не е възможно?
— Тогава каквото и да има тук — и почуках слепоочието си, — ще се изгуби, когато включа Рану в системата.
— Хората ти ще имат също толкова за губене, колкото Туата Де Данаан, ако това се случи — каза ми той.
Хвърлих поглед към Мораг.
— Казват ми, че съм много себичен човек, но можеш да го направиш, нали? Не е проблем за теб. Просто не искаш, защото при вас всичко е едностранчиво. Искаш ние да подскачаме на манежа ви и да ви се кланяме, нали така?
— Не говори така с мен. Угрозата е твърде голяма… Врагът е развала, болест…
— Не си ли ти Властелинът на многолюдните войнства? На сраженията? Като за такъв големец надушвам много страх у теб.
Той присви очи. Удържах на погледа му. Тревожеше ме, че този ми изглеждаше от злопаметните. В случай, че оцелеех, сигурно трябваше да страня от мрежата през остатъка от живота си. Може би дори да избягвам всякаква електроника.