— Ти си глупец, Джейкъб Дъглас — рече той, а по устните му заиграха огнени езици. — Но не си страхливец. А и навярно всичко ще е всуе. Приятелят ти сигурно ще умре.
— Рану е силен — рекох.
Нуада изгледа Езичника кратко. Показа му неприязънта си, също толкова силна, колкото и тази към мен. Езичника извърна поглед.
— Сега, Салем — рекох.
Картечар и Мораг пуснаха изкусни и незабележими диагностични и аналитични програми.
Небето се разкъса, проряза го черна димяща резка, когато Салем свърза куба памет в един от куплунгите на Рану. Нуада вдигна огромния си меч нагоре, сред лъчите лунна светлина. Мечът се превърна в призма от сребрист огън. Беше ярък, толкова ярък — като средоточие на експлозия, като Балор, вдигнал превръзката си. Всички се превърнахме в силуети, миг преди да ослепеем от непоносимия светлик. Последното, което видях, беше сребрист огън, а после — нищо. Чувах само Рану, не звяра в него, а Рану. Крещеше в агония.
Нещо пареше. Разля се ярка светлина, но не толкова ярка, колкото онази от Нуада. Куплунгът във врата ми печеше плътта около него. Край мен се извиваше дим, а скалата под мен бе хладна. Лежах и гледах тавана, в малката пещера на Рану. Дори сред сярната атмосфера смърдеше на телесни течности, престояла пот, гниещо тяло.
Но Рану не крещеше. Викаха други хора. Седнах. Мораг стискаше врата си, а през пръстите й се процеждаше дим. Картечар и Езичника също бяха приседнали. Кубът памет с копието на Дайнас Емрис се бе разтопил и изпускаше кисел черен дим.
На койката виждах изпосталялото, изтерзано тяло на Рану. Трупа му. Беше очевидно мъртъв. Мърл и Кат се опитваха да променят това. Всички куплунги на Рану пушеха.
Залитнах, но се изправих, все още стискайки гърлото си. Кат заби стимулант право в сърцето на Рану. Мърл му пускаше електрошок отново и отново. Изглеждаше ми безжалостно. Рану щеше да живее. Трябваше. Станалото не можеше да е за нищо. Не можеше да съм изложил всички на риск за нищо. А и той беше кораво копеле.
Рану се сгърчи, гърбът му се изопна, после се замята из койката си. Паднах на колене.
— Сърцето му бие — съобщи Кат, облекчена.
— Диша — каза Мърл небрежно.
Някой ме прегръщаше. Сведох глава — беше Мораг. Тя вдигна поглед, толкова щастлива, а после сякаш падна нощ: спомни си какво бях направил и ме блъсна. Дори това не помрачи щастието ми за Рану. Обърнах се. Мадж се подпираше на прага на пещерата, пушеше джойнт и се хилеше.
20.
Ново Уту Па
Струваше ми се, че домашната бира на кивитата нямаше да е никак лоша, ако целият свят нямаше вкус на развалени яйца. Бях разменил за нея част от боеприпасите от едно скривалище на Мърл. Беше ни разкрил местоположението му, ако и без особена охота. Бях се сдобил с лазерен пистолет оттам, но оръжията още не ми стигаха. Нямаше как да си взема нов мастодонт или раменен лазер, а и никой не искаше да се раздели с автоматична пушка. Изкушавах се да задигна ийгъла на Мърл, но само щяхме да си причиним допълнителни беди.
Почистиха Рану — той нямаше силите да го направи сам, — а после го преместиха в пещерата, където бяха затворили мен преди. Тя миришеше доста по-добре, дори на тази планета. Когато влязох, Рану правеше раменни преси. Стилизираната татуировка на биомеханичната Кали на гърба му сякаш танцуваше.
Рану вдигна глава и седна на койката си. Бяхме прекарали доста време в проверки, за да се уверим, че страшното нещо, което Нуада бе сторил с него, беше изгорило напълно Демиург от тялото и съзнанието му. Доколкото ние можехме да преценим — да.
— Как се чувстваш? — попитах го.
— Уморен, изцеден, много ядосан.
Кимнах и му предложих бира. Той се готвеше да откаже, но размисли и я взе.
— Какво помниш?
— Помня как избягахме. Помня, че нападнахме последното па, мислехме, че са Ролистън и хората му. После видях истината… — Запъна се. — А после сякаш се давех в нечистотии. Още по-после ме съживявахте.
По китките и глезените му имаше отворени рани от оковите. Тялото му беше плетеница от самопричинени порязвания и други рани, някои от които се бяха появили изведнъж. Езичника твърдеше, че са резултат от особено силна и предизвикана от самия него виртуална атака.
— Не си излизал от пещерата много-много.
Рану не се извърна към мен.
— Нанесохме рани — каза. — Не само с дела. С думи също.
— Не бяхме ние, знаеш го.