Ако можех да убедя себе си, може би щях да имам шанс да убедя други.
— Но няма да го видят така, нали?
— Ами ще живеят с това, мамка му!
Рану вдигна глава.
— Ние също.
— Честно казано, мисля, че това ни е най-малкият проблем. Искаш ли да си вървиш? Изстрадал си какво ли не.
— Как може дори да ме питаш? — отвърна той разгневен.
Отново се умълчахме, отпивайки от бирите.
— Защо Мораг не е идвала да ме види? — попита той накрая.
Замислих се как да отговоря. Едва ли искаше да чуе, че е от вина, задето го беше отписала. Беше и права: цялото нещо бе огромен риск. Сега изглеждаше смислено, изглеждаше правилното решение, защото бяхме успели. Като нищо можехме да се прецакаме. Тя би могла да му го обясни.
— Успяха да извлекат някакъв полезен софтуер от цялата случка. Когато Нуада или каквото там беше изгори Демиург от теб. Откриха и някакви неща в главата ми. Мислят, че може да има начин да хакнат Демиург, без той да забележи. Мораг е много заета, човече. Защо ти не отидеш да я видиш? А и трябва да свикнеш с гневни маори, които ти хвърлят гадни погледи, задето си избил приятелите им.
Той се засмя, но без настроение.
Останах и дрънкахме глупости още малко. Бързо изчерпахме темите. Твърде много взаимна вина витаеше из пещерата. Извиних се и тръгнах. Нямах какво толкова да правя, освен да си върна донякъде боеспособността и да чакам хакерите да ни осведомят дали са намерили нещо.
— Това беше трогателно.
Мораг се бе подпряла на скалата малко след пещерата на Рану.
Стигаше ми толкова.
— Добре. Разбрах. Бясна си ми, мразиш ме, но не си го изкарвай на него. Не му казвай какво си ми доверила за него, просто преодолей тъпата си вина някак и отиди да го видиш — казах й тихо. Не исках Рану да чуе.
— Езичника иска да види всички.
— Хубаво. Ще говорим в пещерата на Рану.
Тя поклати глава.
— Дайнас Емрис.
— Все тая, но ще си докара жезъла тук. Ще кажа и на останалите. Защо не искаш да отидеш да го видиш?
Изгледа ме свирепо, но се обърна към пещерата на Рану. Хванах я за ръката.
— Кога ще поговорим?
— Не ме пипай, мамка ти! — Кресна достатъчно силно, за да се обърнат няколко глави в нашата посока.
— Мораг? Добре ли си? — попита Рану от пещерата си.
Тя се отскубна от мен.
— Повдига ми се, като ме докосваш.
Рану вече беше на входа.
— Добре ли си?
Тя се обърна и го прегърна, скри лице от мен. Отдалечих се. Себичният задник у мен ми нашепна, че прегръдката е била, за да ми стане кофти. Забелязах, че Малкия Хенри и Странната ме наблюдават втренчено. Малкия Хенри ме избягваше, откакто бях убил неговия уанау брат, но сега закрачи към мен. Странната остана на място, без да откъсва поглед от мен.
— Езичника иска да види всички в стаята на Рану — рекох, когато Хенри се доближи достатъчно.
— Последните провизии от обира пристигнаха — каза, пренебрегвайки думите ми.
В началото той беше най-дружелюбният и най-симпатичният от уанау — сега нямаше и следа от това.
— Добре — отвърнах. — Сигурно вече ги разпределяте?
— Не беше нито храна, нито муниции. Майка казва, че трябва да го видиш.
— Не можеш ли просто да ми кажеш? — попитах, наблюдавайки него и Странната подозрително.
— Повярвай ми. Искаш да го видиш.
Бях относително сигурен, че мога да се справя с Големия Хенри и Странната, ако нещата загрубееха. Изведоха ме от па, през няколко тунела, към пещера, която използваха за гараж, защото водеше към по-големите тунели, служещи тук за пътища. Прожектори по пода осветяваха очукания камион, който Марионетките бяха осигурили на па.
Контейнерът в задния край на камиона беше наскоро боядисан, навярно идваше от някои от машините, които бяхме отвлекли. Големия Хенри стигна до задния край на контейнера и отвори двойните врати. Отново погледнах към него и Странната и после надзърнах вътре.
— О…
— Решихме, че искаш да видиш — студено рече Големия Хенри.
Странната се поклащаше напред-назад в очакване.
Отблизо приличаха по-малко на Тяхна биотехнология и повече на човешка, от метал и изкуствени сплави. Екзобронята обаче ми напомняше на симетричен Берсерк. Върховете на пипалата й се подаваха от гърба, от двете страни на летателната система: навярно бяха от някакви нанотръбички. Изглеждаха гладки, хищни, свирепи. Имаше намек за извънземност, но в човешки отряд можеха да минат, макар че ветераните биха се спогледали заради приликата с Тях. Броните бяха напълно подготвени, а в една преносна мрежа в задния край на контейнера имаше допълнителни муниции. Бяха осем на брой.