— Намерихме ги в последния камион. На Солосо не му трябваха и само щяха да го издадат, ако някой ги откриеше — каза ми Големия Хенри. Представих си как прониквам в Цитаделата в една от тях. — Влез, огледай.
Обърнах се към Големия Хенри в полумрака.
— Надявам се да не се бъзикаш с мен.
— Виж, знам кой е виновен. Това не значи, че трябва да ми понася добре да те гледам. А и какво ще направим, ще те заключим в контейнера ли? Детинщини. Човек с твоето обучение и, хм, борбеност, лесно ще избяга.
— Как се отваря? — попитах, оглеждайки първата броня, тази най-близо до вратата.
— Не знаем, никой не е успявал досега.
Докоснах нагръдника по средата. Бронята се разтвори, оставяйки между двете половини нишки от гъст, вискозен лубрикант, подобен на телесна течност.
— А… — Големия Хенри изглеждаше искрено изненадан.
Вътре имаше някакво черно месище, Тяхна версия на човешки вътрешности. Възкликнах погнусен. Очевидно човек трябваше да влезе и да се съедини с бронята. И очевидно бронята беше жива.
— Демиург? — попитах.
Големия Хенри сви рамене. Това не ме окуражи.
— Няма предаватели, нито локатори, доколкото можем да преценим — обясни той.
— Хубаво би било Езичника и Картечар да ги проверят отново — рекох и се обърнах, за да скоча от контейнера.
Сърпът ме улучи насред скок. Вкусих метала и от инерцията единият край на устата ми се разкъса и отметнах глава. Стоварих се болезнено по гръб върху камъка, устата ми — пълна с кръв. Големия Хенри ме връхлетя, разкривил лице в зверски гняв, вдигнал прът над главата си. Рязко го изритах в лицето. Той отхвръкна извън полезрението ми.
Огромна ръка ме сграбчи за инерционната броня и с лекота ме вдигна. Озовах се лице в лице със Солосо, накичен с парцалите си. Беше покушение — бяха повикали помощ отвън. Не ми трябваше и това усложнение. Само дето Солосо изглеждаше бесен. Запокити ме през пещерата с една ръка и гърбът ми се удари болезнено в стената.
Нямах време дори да падна на земята, преди да ми налети и Странната, размахала остриетата си. Ударих я с глава, с цялата сила, която можах да събера. Тя залитна назад, а носът й експлодира.
Мамка му на всичко това. Тримата ме наближаваха отново. Извадих остриетата си, макар че десните още бяха много по-къси.
— Ще убия и трима ви — рекох им.
Или по-скоро исках да им го кажа. Вместо това се получи гаргара с кръв, която се мъчех да плюя след всяка дума. Новоразполовената ми буза се развяваше свободно и много, много болеше.
— Уби ги! — крещеше Солосо.
Изненадах се. Беше почти толкова нечленоразделен, колкото и аз.
— Кого? — изрекох с усилие, ръсейки кръв.
— Марионетките! — изрева той.
Спокойният, овладян мъж от Моа вече го нямаше. Това беше котел с емоции. Котел с емоции, стиснал окървавен сърп.
Едва тогава се усетих. Бях идиот. Толкова се бях разтревожил за предателството си към хората тук, че не бях помислил — как бях предал Марионетките. А те нямаха как да избягат.
— Три прекрасни жени! Унищожи ги! Знаеш ли, че се самоубиха, преди Ескадроните да им пуснат Черната вълна в системата?!
Солосо бе много по-разстроен, отколкото ядосан. Големия Хенри и Странната го поглеждаха неспокойно, а после се споглеждаха и помежду си. Бях прецакал още четири живота. Дори повече, ако Ескадроните бяха погнали цялата банда.
Просто се взирах в него, не знаех какво да направя. Професионалните престъпници едно не понасят добре — предателството, особено ако заради него паднат високопоставени хора. Не мисля обаче, че това бе проблемът на Солосо. Просто още не бе преодолял скръбта си. Прибрах остриетата.
— Съжалявам, човече — изгъгнах.
Не можех да се бия с тях. Аз бях виновният, а те — жертвите. Това ми припомни болезнено всички предупреждения за работата с Мораг. Показа ми колко егоистични са били чувствата ми към нея. Бях готов да хвърля на вятъра толкова животи, само заради нея. Хората на Земята бяха абстракция. Но не и този огромен, смъртоносен мъж пред мен, който ридаеше така, че от опит знаех колко го болят мускулите около лещите му.