Солосо седна тежко на пода. Цялото му желание за битка се бе изпарило. Сърпът издрънча о настилката, а той оброни лице в ръцете си и зарида още повече. Не бях съвсем сигурен какво да правя. Не мисля, че Странната и Големия Хенри също знаеха. Изплюх още кръв, за да се опитам да говоря.
— Да спрем дотук?
Големия Хенри погледна към Странната. Тя кимна. Кръстосах крака пред Солосо.
— Наистина съжалявам, човече — казах му сериозно.
Той само се разрида още по-силно. Накрая вдигна глава.
— Те… те… — Преглътна с мъка. По лицето му течеше сопол. — Бяха сияйни — успя да изломоти накрая.
Не отвърнах. Просто кимнах, сякаш имах представа за какво говори. Той се приведе напред и реших, че пак ще се опита да ме убие. Вместо това само ме прегърна и продължи да реве. Така стоят нещата с истински коравите типове: някои може да са много сантиментални.
Картечар и Майка изтичаха в пещерата. Той погледна Странната и счупения й нос. Тя поне имаше благоприличието да изглежда виновна. Хакерът се обърна към мен.
— Казах ти… — подхвана.
Но се умълча, когато видя сценката между мен и Солосо. Вдигнах глава, оставяйки кръв по ръката на Солосо. Дори Майка изглеждаше изненадана.
Обърна се към Странната и Големия Хенри.
— Без повече такива, ясно? Сериозна съм. Имаме си достатъчно проблеми.
Странната гледаше в краката си, като непослушно дете, което са смъмрили. Големия Хенри отвърна на погледа на Майка предизвикателно.
— Никога не би… — започна той.
— Достатъчно! — излая Картечар.
— Няма да оставим това така. Ще погнем виновните, но няма да убиваме инструмента. Разбираш ли ме, Хенри? — каза Майка.
Големия Хенри не отвърна.
— Мислиш, че само ти скърбиш ли? — намеси се и Картечар.
Ефектът от въпроса му малко се развали от това, че Солосо се разрида още по-шумно. Потупах го по ръката.
— Хенри, напълно сериозна съм. Стига толкова. Точно това искат да ни причинят. Вършиш тяхната работа, когато правиш така — рече Майка.
Големия Хенри, хвърляйки последен свиреп поглед към мен, кимна.
— Езичника иска всички в пещерата на Рану — съобщи Картечар.
Кимнах, чудейки се как да се отскубна от Солосо.
Мадж смени маршрута си към пещерата на Рану, за да ме засече.
— Минава ли дори ден, без някой да ти срита задника?
Опитах се да му кажа да върви на майната си, но само се оклепах с още кръв, тъй че трябваше да се задоволя със среден пръст. Непочтителен или не, виждах, че не е предишният Мадж.
В пещерата Мораг просто ме изгледа и поклати глава.
— Скоро ще имаш усмивка като моята — направи се на остроумен Мърл, хилейки се жестоко.
Не че изражението му позволяваше друго. И на него му показах среден пръст.
— Мърл, погрижи се за раната — нареди Кат на брат си.
— Майната му.
— Не бъди задник.
— По-късно — опитах се да се намеся аз, отново неуспешно.
Езичника вече беше влязъл. По земята се валяха много жакове. Взех един и го включих.
— Майчице, Езичник, защо трябва да е толкова студено тук? — попитах, или по-скоро помислих, а аватарът ми, който не бе с разпрана буза, попита.
Намирахме се в огромна каменна зала. Едната й стена я нямаше и голям балкон откриваше гледка към нощното небе. Беше хубава гледка.
— Съжалявам — каза Езичника.
Пламъците в огнището се разгоряха. Започваше да ми харесва тук. В истинския свят всичко болеше и смърдеше на развалени яйца. Спомних си колко лесно можех да се изгубя в сензорните кабинки.
Останалите започнаха да се появяват, а Езичника ми подаде каменна бутилка, пълна с фалшиво уиски. Обикновено би ми се сторило безсмислено, но почти беше успял да го програмира добро, а и тук ги нямаше мазните пръдни във въздуха.
Бях се появил край декоративно резбована, здрава дървена маса. Там имаше две измърсени от път, кърпени, древни на вид наметала.
— Това ли беше в главата ми? — попитах, когато пристигнаха всички.
— Може да се каже. Компонентите за тях бяха — каза Езичника.
Още се чувстваше неловко край мен. Не го винях. Не бях отписал съвсем побоя, който му дължах. Но сигурно и този бой щях да изгубя. Той продължи:
— Добре бяха скрили, каквото имаше в главата ти. Не можехме да го намерим. Изглежда Нуада е трябвало да те изложи на Демиург.