След известна вътрешна борба той кимна. Щеше да го е яд, защото знаеше, че бионанитите в кръвта ми ще ме излекуват, а той оставаше с белег, докато се върнем, ако и връщането да бе малко вероятно.
— Кивитата ни гледат, тъй че хайде да видим можем ли да изтраем няколко дни, без да се излагаме, става ли?
Майка и Картечар се усмихваха.
Под командването на Кат заприличахме малко повече на спецчасти, но все така доникъде не стигахме. Просто преповтаряхме заучено поведение. Имахме късмет, че сме оцелели след едничката си операция срещу Черните ескадрони. Нямахме никакви ресурси, за да поемем Цитаделата, а останалите ни възможности бяха в най-добрия случай самоубийствени рискове без почти никаква възвръщаемост.
Солосо се беше присъединил към па, както и към растящия списък от хора, които ме избягваха. Хубаво, отново свиквах със собствената си компания. Под чуждо командване вече пак започвах да се чувствам като в армията. Караул, патрул — лесно си връщах рутинния ритъм. Дори не се чувствах виновен, че в свободното си време изчитах, каквото намеря. Огнената буря бе затрила всичките ми книги и цялата музика, а тромпетът и обучителният ми софтуер бяха останали на „Тецуо Чоу“.
Поне Мадж пак ми говореше. Той по принцип нямаше проблем с мен, а с Мърл. Радвах се на компанията му, макар и двамата да се тревожехме, че намаляват алкохолът и наркотиците ни. В добавка към това, че беше бесен на Мърл, бездействието започваше да му влияе. Изнервяше го. Деня след брифинга в Дайнас Емрис го видях в свиреп спор с Мораг. Изкуших се да подсиля слуха си, за да разбера за какво, но в такива случаи никога не чувах добри неща за себе си.
Мораг, когато не беше в транс, работейки по нещата от главата ми, по мрежата за змиорки и по малкото научено, когато Нуада изпържи половината им системи, дружеше със Странната. Явно момичето не говореше с никого, освен с Картечар. Сега обаче май говореше и с Мораг. Може би щяха да се обединят и най-после да ме убият.
Над главите ни висеше, като острие, окачено на махало, знанието, че съвсем скоро Ролистън и шайката му весели задници ще нападнат Земята и няма да можем да направим нищо.
Намирах се в главната пещера, в сянката на Апакура. Неподвижният гигантски мек ми действаше някак успокояващо. Разглобявах и почиствах картечницата си и вършех друго, подобаващо на британските войничета. Опитвах се да измисля начин да задигна нещо: ийгъла на Мърл.
Чух повишени гласове и обърнах глава към уанау на една от скалните издатини високо над мен. Спореха за нещо, а Странната прегръщаше силно Картечар. Дори не ми хрумна да ги подслушам. Не беше моя работа. Защо да си усложнявам живота?
Над мен падна сянка. Беше най-сложното от усложненията ми. Мораг държеше две бири. За моя изненада приличаше на помирителен жест.
— Само ако няма да си крещим накрая — рекох й.
— Да не смяташ, че си в позиция да определяш условия? — попита раздразнително тя.
— Не, обаче мога просто да си тръгна.
— Ще ти пръсна парчетата от пушката навсякъде — закани се, но се усмихваше.
Поех бирата. Тя седна до мен.
— Мадж дойде и ни повика — рече нехайно.
Кимнах.
— Бива го в това, ако е на правилните химикали.
— Напомни ми, че са те заловили, изтезавали и обладали и си ни предал заради мен. Което е било глупаво, между другото. Мило, но глупаво.
Мило? Мило?! Мило, мамицата му! Запази спокойствие.
— Нямаше да има значение така или иначе. Бездруго ме обладаха и пак научиха всичко. Всъщност, така вероятно са се позабавили. Но Ролистън поне се позабавлява.
Което не беше много смислено. Ролистън беше гадно копеле, но все по практични причини. Сега сякаш му харесваше да причинява болка.
Мораг известно време не продума. Пихме си бирата, а аз бързо сглобих картечницата. Може би се шегуваше, но не ми се газеше из киселинни вирове, за да търся частите от последното ми останало оръжие.
— Разбирам, че не си искал да ме изоставиш, но ето какво. Когато беше обладан, изглеждаше толкова честен… Сякаш можеше да кажеш всички гадости, които си помисляме дълбоко в себе си, но никога не изричаме. Може би с изключение на Мадж.
— Смяташ, че съм си вярвал?
Ужасяваше ме да си мисля, че е било така.
— Не и съзнателно. Но ти — то — имаше право. През повечето си живот съм била жертва.
— Нямаш избор на тази възраст.
Започват да те стягат гърдите, когато говориш с Мораг; когато обсъждате спокойно що за ужас е бил животът й. Спомних си как ми беше казала, че ще се обезобрази, за да не стане войнишка кучка. Сега се обърнах към нея. Тя не искаше да ме погледне. По лицето й бе изписана емоция, в очите, които вече не можеха да плачат.