— Гледай къде стреляш — субвокализира Грегър по тактическия канал.
Звучеше по-спокойно, отколкото бих звучал аз, ако един Берсерк се опитваше да ме обели като портокал, а превъзбудено надрусано журналистче гърмеше почти по мен. Но и аз си имах проблеми.
Вдигнах картечницата си „Хеклер & Кох“, насочих я към Берсерка и направих грешка. Стрелях с гранатомета под автоматичното дуло. Зарядът беше трийсетмилиметрова високоексплозивна бронебойна граната. От упор, с тази скорост и с бронебойния си връх, гранатата проби Берсерка от край до край, тъй че виждах сивото небе през дупката.
Казах си, че ако имаше и капка чувство за хумор, Берсеркът можеше поне да погледне ококорен към дупката в гръдния си кош, но вместо това той само продължи да посяга към мен. Отново натиснах спусъка, но скапаната полуавтоматична подавка заби. Дългите, ноктести пръсти на Берсерка се сключиха около главата ми, а острите им върхове зачовъркаха из лицето ми, търсеха пролука в имплантираната ми подкожна броня. Прещраках с помпата на гранатомета, за да изхвърля засеклия заряд и да вкарам нов.
Изведнъж се разкрещях. Ноктите на Берсерка бяха пробили бронята ми и по лицето ми шуртеше кръв. Болеше — това ме успокояваше. Хубаво е още да си усещаш нервните окончания. Май.
Отново натиснах спусъка. Иглена граната: по-добър избор. Насред халата от стотици режещи, остри като бръснач остриета Берсеркът приключи съществуването си. Нищо, че оставаха още много.
Застанах на коляно, за да стрелям по-удобно. Почти разсеяно ги подпочнах. Гъмжеше от цели. Или, както предпочитахме да казваме, обграждаха ни шибани орди от Тях.
Натискаш спусъка, докато онзи Берсерк се строполи. Мръдваш с дулото, стреляш още. Повтаряш, докато не ви залеят и не ви оставят да се наденете на свои собствени метални колци.
Докато ръцете и автоматичният ми прицел бяха заети, се опитах да осмисля ситуацията. Честно казано, тънехме в говна. Останалите патрулиращи се надигаха от купчините тела, отрупани с вътрешности, като гадове от някой визфилм на ужасите отпреди Последния човешки конфликт.
Грегър енергично и непрестанно мушкаше Берсерка в главата с байонета си. С всяко движение шурваше черна течност и плискаше по ръката на Грегър. Берсеркът го пусна. Грегър се приземи на крака и изрита съществото, изтика го донякъде назад. Това му даде достатъчно време да завърти релсотрона си в жироскопичната му сбруя. Задейства кратък откос от упор в Берсерка и го унищожи. Превърна го в локва черна гнус от онова, което минаваше за ДНК при Тях.
— Преебани сме! — извика услужливо Мадж.
Пак!
Смееше се. Улових се, че му завиждам за наркотиците. Стреляш, сменяш целта, стреляш пак. На свой ред стреляха по мен с лъчи от черна светлина и с кокалени остриета, но бронята ми засега удържаше.
— Никой да не мре, докато не ни свършат амунициите! — извиках.
Ама какъв съм предводител само, помислих си.
По тактическия канал чувах гласа на Шаз. Беше записал автоматичен призив за подкрепления и евакуация и го беше пуснал да се повтаря, тъй като самият той беше малко зает. Бавно отстъпваше към мен и стреляше — лъч след лъч — с лазерната си карабина. Всеки изстрел — а тук не можеше да пропусне — превръщаше плътта на някой Берсерк в черна свръхнагорещена пара. Записаният му глас звучеше като мантра, но не ме успокояваше особено. Тая песен я пеехме отдавна. Призивът ни беше толкова безсмислен, че от командването дори не ни удостояваха с отговор.
Просто ни пренебрегваха.
Тактическата оценка на Мадж ми се чинеше абсолютно точна. Не беше зле за ужким невоенен. Преебани бяхме, и то яко. Повечето от Техните сили още се опитваха здраво да ни надупят, а ние не можехме да отстъпим достатъчно бързо и от време от време Те просто ни заливаха.
Цяла орда Берсерки срещу нас действаха както само Те си можеха. Тичаха и стреляха с кокалените си и черносветлинни оръжия, искаха да ни притиснат да водим ръкопашен бой и да ни разкъсат. Това ги правеше лесни за убиване, но в крайна сметка мунициите ни щяха да свършат и Те щяха да ни пречупят. На всичко отгоре се показаха и два от Техните уокъри, огромни биомеханични мекове. Дори няколко от Техните наземни бронирани машини искаха да участват в неизбежната ни гибел. Ако пък наистина бяхме ударили джакпота, тези машини щяха да превозват още Берсерки. Всички Те ни изглеждаха като смътни сенки в дъжда.