— Погледни ме — рекох. Тя не помръдна. Внимателно подхванах брадичката й. Не се отдръпна. Обърнах главата й към себе си. Виждах колко й струва да ме гледа в очите. Да показва още уязвимост на онзи, който я бе уязвил толкова. — Не си жертва. Никога не си била. Просто си чакала възможност! Ако не беше това, а някак ми се щеше да не е било, щяло е да бъде друго.
Тя преглътна и кимна. Молех се да ми вярва. Извърна глава.
— И стигаме до Сивата дама — каза тихо.
Щеше да се стигне дотук, рано или късно. Усетих хлад, когато го каза.
— Мораг… нямам какво да обяснявам или да оправдавам. Мислех, че си мъртва.
Сякаш подсъзнателно бях търсел възможно най-лошото нещо, което можех да кажа, и бях се спрял на това.
— Значи затова не е било проблем? — изсъска тя. Радвах се, че не крещи. — Кажи ми, трупът ми още ли беше на пода?
— Виж, не исках да…
— Изнасили ли те?
Още беше гневна, но не бях сигурен на кого.
— Какво? Не!
— Защо тогава?!
— Казах ти. Нямам отговор. Не очаквам да ми простиш…
— Искам отговор. Помогни ми да разбера защо би чукал хладнокръвна убийца, след като си мислел, че съм мъртва.
— Бях наистина, изцяло съсипан. Нищо нямаше значение. Исках близост. Дори да е измамна, защото всъщност бях сам.
Мисля, че дотук можех да докарам обясненията. Тя извърна глава и придърпа колене към себе си. Аз се втренчих в бутилката си.
— Боже, щеше ми се да не си тук — каза Мораг, когато най-после върна погледа си върху мен.
— Е, опитах да се пенсионирам в Шотландия.
Сякаш щеше да ме зашлеви. Но вместо това се засмя.
— Нагла твар. — А после, отново сериозна: — Какво ще правим? Просто ще се джафкаме докрай ли?
— Обстоятелствата са доста крайни. Ако се измъкнем оттук, няма да е така. Обещ…
— Не давай обещания. Не си способен да ги спазваш.
Отново извърна поглед, а аз се съсредоточих, върху бирата си и върху това да не изръся още някоя глупост.
— Виж, нищо не ми дължиш — рекох накрая. Мораг отново ме погледна. Мисля, че ако очите й не бяха пластмасови, щях да видя в тях сълзи. — Ти решаваш. Аз само знам, че те искам ужасно много и завинаги, но трябва да можем да работим заедно, защото излагаме на риск останалите. Ти решаваш.
— Всичко на моята глава, така ли? — рече тя и изсумтя. — Типично.
— Нямам това предвид. Имам предвид, че искам да сме заедно, но съм постъпил несправедливо към теб, тъй че решението е твое.
Тя ме погледа известно време и после се изправи.
— Трябва и да спреш да натискаш толкова газта — рекох.
Мораг кимна.
— Знам. Кат ми каза.
— Какво правиш?
— Мисля колко ни струва да стигнем дотук. Бък, Гиби, Балор, Викария, Муцуна, безброй други хора, чиито имена няма да научим, някои от които сме убили ние. Трябва да е в името на нещо и сме толкова, толкова близо.
Долових стоманена решителност в гласа й. Не можех да й кажа, че най-често нямаше значение, а хората загиваха за едното нищо.
— Не мисля, че осъзнаваш колко класи над своята сме успели да прескочим — рекох й.
— И все пак трябва да има смисъл, да му придадем смисъл — отвърна.
Нямах какво да отвърна. Мисля, че й бяхме вдигнали очакванията твърде много. Тя понечи да се отдалечи, но спря.
— Отиди да видиш Мадж — подметна през рамо. — Много го боли.
Докато се къпеше — това беше моментът. Изчаках Мърл да влезе да се къпе и му отмъкнах ийгъла, с все кобура и допълнителните пълнители. Откраднах му и целия алкохол.
Мадж си тананикаше сам в една от пещерите. Беше тъмно. Мъждукаше само пламъчето-черешка на джойнта му. Гледах го през нощния режим. Не ме виждаше изобщо. Подозирам, че слушаше музика по вътрешните си системи. Трябваше да видя дали има нещо хубаво за копиране, може би още от онзи Кеш.
— Мадж? — провикнах се.
Той се стъписа за миг и посегна към зига си, но разбра, че съм аз.
— Какво? — попита подозрително, докато се озърташе из пещерата, все едно я виждаше за пръв път.