— Звучиш като Балор.
— Балор искаше слава. Аз просто искам да не се влача по корем и да прося огризки.
Кимнах. Имаше някаква пиянска логика в това, гениална логика, докато не се събудиш сутринта и не осъзнаеш, че светът не е толкова прост.
— Е, приключихме ли със самосъжаленията в тъмната пещера? — попита Мадж. Кимнах. — Сега, като си пиян, трябва да си потърсиш с кого да преспиш.
За миг ми се стори нелоша идея.
— Ще се сдобрявате ли с Мърл? — попитах.
Мадж сви рамене.
— Ти ще си затвориш ли очите за Езичника?
Тръснах глава.
— Нищо такова. Трябваше да сме приятели. Нямаш представа през какво минах заради този човек!
— Мислел е, че върши нещо редно. Осъзнал е, че са нужни жертви. Едно време ти правеше такива жертви непрестанно.
— Глупости! Всеки път съм искал всички да се приберем у дома. Той е решил, хладнокръвно и пресметливо, да ме преебе. Изпрати ме в Ада, мамицата му! Има късмета да не го убия. А може и да го убия, зависи ще мога ли да спя, когато това приключи.
— Да, добре. Няма с какво да го защитя, всъщност, освен че ни спаси задниците в Града Бездна.
— Господа?
Мадж и аз извикахме. Може би по-скоро изпискахме. Бутилката се търкулна по пода и се изля. И двамата скочихме на крака, с извадени пистолети. Салем стоеше на прага, облечен за студ, с раница на гръб и тояга в ръка. Беше разперил ръце, за да ни успокои.
— Исусе, Салем, да не искаш да те гръмнем? — рекох.
Той се понамръщи на богохулството ми. Повече ме беше яд на себе си, отколкото на него.
— Не би трябвало да можеш така да ни издебваш — сопна му се Мадж. Беше прав. — Искаш ли да пийнеш?
— Знаете, че не искам.
— Фас? — Мадж му предложи своя запален джойнт.
— Доста по-изкушаващо, но не.
Мадж кимна и го посочи с цигарата.
— А, да. Пушил си от това и после си избивал хора, нали?
Салем не отвърна, но се поусмихна.
— Тръгваш ли? — попитах го.
Той кимна.
— Да, не съм им нужен в момента. Дойдох да се сбогувам.
— Сигурен съм, че можем да ти намерим работа — рекох.
Миг по-късно осъзнах колко снизходително е прозвучало. Мадж ме изгледа, все едно бях някакъв задник.
— Ще съм по-полезен в града. Ще уча онези, които искат да въстанат, как да се крият от Демиург, поне така възнамерявам. Ще видя и дали не мога да открия как да се сдобиете с информация или как да се махнете от планетата. Имам някои идеи. Осигурил съм си канал за контакт с Езичника, Кат или Картечар, при нужда.
— Защо ти? — попита Мадж.
— Мадж! — просъсках, но Салем не се обиди от прямотата му.
— Защото Картечар ме познава отдавна. Знае ме като екзорсист и мисля, че вече разбира каквото и аз бях осъзнал отдавна. Че Шейтан е истински.
— Имаш предвид Демиург? — попитах.
— Демиург е ехо, нищо повече.
Пристъпих, за да се здрависам с него.
— Благодаря ти. Наистина, не ми стигат думите. Длъжник съм ти.
Звучеше недостатъчно за всичко, което този мъж бе сторил за мен.
— Такъв е дългът на всинца ни.
Казано от другиго, като нищо можеше да прозвучи предвзето и банално, но знаех, че Салем го вярва.
— Дори на грешник като мен ли? — попитах шеговито.
Изражението му стана сериозно.
— Познавал съм мнозина като теб, Джейкъб. Бог ще те съди, никой друг. Нито дори ти самият. Той знае какво си правил и какво не.
Чудех се колко от разговора ни е подслушал. Мадж се разсмя. Нетактичността му започваше да ме дразни. Наистина дължах на Салем много, може би всичко.
— Спри се, Мадж!
— Какво? Здравомислие, оформено като религиозни глупости?
Салем също се усмихваше.
— Господин Маджи не ме оскърбява. Бог има план дори за него.
Мадж само се разцвили по-силно. Не можех и аз да не се усмихна. Какви ли ги е мислил Бог, като е създавал Мадж?
— Това, което ще ти кажа, е, че нямаш правото да съдиш Езичника… — започна Салем.
— Глупости! — възкликнах.
Веднага се почувствах виновно. Спомних си как му бях говорил, когато бях обладан.
Салем вдигна помирително ръце.
— Чуй ме, моля те. Ако не те беше пожертвал, нямаше да знаем нищо повече отпреди. Нямаше да сме научили нищо. В момента може би нямаме напредък, но научихме толкова много от пленничеството ти. Знам, че звучи сурово, но в името на общата цел той направи, каквото трябваше.