— Може би, но предаде доверието ми до дъно.
— Сякаш щеше да се навиеш доброволно — ухили се Мадж.
Присвих очи срещу него.
— Разбирам, че ни е помогнало, но не можеш да очакваш жертвеният козел да се радва.
— В някои култури е било чест — каза Мадж.
— Ами добре. Следващия път си ти — рекох му ядно.
— Моите извинения, разгневих те. Не целях това. Мисля, че Езичника дълго се е терзаел дали да вземе това решение и че чувства повече вина, отколкото можеш да си представиш.
— Хубаво. — Съзнавах, че звуча детински. — Виж, съжалявам. Не мога просто да отмина това с лека ръка.
— Разбирам — рече Салем и кимна тъжно.
— Благодаря — повторих.
Салем се поклони и понечи да си тръгне.
— Чакай — спря го Мадж.
Салем се обърна. Усмихваше се. Мисля, че знаеше какво следва.
— Трябва да ни кажеш.
— Господин Маджи, мисля, че ако отговоря на този въпрос, независимо как, бих бил много по-безинтересен на хората, отколкото съм им сега. Освен това… Не говорим с камероглавци.
Салем се обърна и се отдалечи, споходен от смеха на Мадж.
Опитвахме се да не залитаме твърде много, макар че сигурно е личало колко сме пияни. Кат и Мораг ни проследиха с неодобрителни погледи, докато се мъчехме да достигнем койките си, без да се катурнем. Щях да си платя за това.
Хвърлих поглед към нишата на Копувай. Уанау се бяха вглъбили в разговор със Солосо.
Мораг вървеше към мен. Подушвах неприятности, но мислех, че ще са хубави неприятности. Щеше да ми се скара колко съм безотговорен, значи още й пукаше. А и ми беше казала да поговоря с Мадж за чувствата му. Не осъзнаваше ли колко трябва да са пияни двама мъже, за да се случи това? И че става въпрос за Мадж? Какво си е мислела, че ще се случи?
Докато се оглеждах с разфокусиран поглед, един мъж с цилиндър и с древна на вид карабина, който стоеше на една от издатините и наблюдаваше всички останали, ми се стори странен. Особено след като преди миг го нямаше там и след като не приличаше на никого от па.
— На място! — извиках. Мъжът бездруго не помръдваше. — Остави пушката! — Двете ми заповеди се изключваха взаимно, но не ми беше до това противоречие в момента.
Моментално изтрезнях, докато тръгвах към него, стиснах лазерния пистолет с две ръце — захват, удобен за стрелба, — а автоматичният прицел взимаше на мушка бледата му физиономия. Мадж бе на крачка зад мен. Мораг също беше извадила пистолета си и тичаше към нас. И другите виждаха, че става нещо.
Който и да беше, се беше промъкнал през предните ни постове, сензори и караули. Оръжието му изглеждаше антично, направено най-вече от дърво. Около цевта имаше някаква намотка — почудих се дали не е ръчно правена гаусова пушка. Носеше тъмни дрехи, а над тях нещо между балтон и наметка. Беше извънредно блед и много по-висок от повечето местни. От предната част на облеклото му излизаше тръба от материал с цвят на месинг и преминаваше в маска, също от подобен материал, както и изпъкналите му кибернетични лещи. Изглеждаха също правени в домашни условия, но изкусно.
— На земята, веднага!
— Пусни пушката или ще стреляме!
Той просто наблюдаваше суетнята ни, сякаш я изучаваше.
— Не стреляйте! — извика Картечар, тичайки към нас.
— Приятел ли ти е? — сопна му се Кат, когато ни достигна.
Останалите от уанау го следваха плътно.
— Никога не съм го виждал — заяви Картечар и мина между нас, за да огледа пришълеца по-внимателно.
Проникналият в тила ни мъж просто въртеше глава, за да ни обхване с поглед. Макар очевидно да бе човек, имаше нещо много причудливо у него. Наблюдаваше ни, сякаш преди не бе виждал подобни същества.
— Кой, мамка му, е този и какво прави тук? — попита Кат.
— И как просто ей така е минал покрай часовоите? — допълних аз.
— Според мен е морлок — рече Картечар, а изражението му граничеше с удивление.
— Глупости, те са измислица — рече Солосо подигравателно, когато се присъедини.
— Какво е морлок? — попита Мораг. Мадж отвори уста да й обясни. — Не ти. Някой, който знае за какво говори.
Мадж затвори уста.