Не знам защо гласувахме такова голямо доверие на този тип, обаче въпреки цялата си хахавост не ми се стори злонамерен. Но и преди бях грешал с такива преценки. Като с Езичника. Гледах го на кръв едва ли не постоянно, несъзнателно. Той знаеше и затова отбягваше погледа ми. За всеки случай бяхме в пълно бойно снаряжение. Малко ме тревожеше, че всичките ни хакери бяха тук, но вече не беше мой проблем.
— Стига толкова — прошепна ми гневно Мораг.
Извърнах се от Езичника, докато се вмъквахме в огромна вертикална цепнатина, толкова тъмна, че не виждах нищо дори с усилена докрай оптика. Далеч отдолу просветваше лава. Дори оттук усещах топлината. Промяната беше добре дошла в сравнение с влажния хлад на пещерите.
— Трябваше да взема много силен психотропик — рече Мадж и си свали слънчевите очила. Бяхме се опитали да му обясним, че е безсмислено да ги носи тук, но той бе настоял, че било махмурлийска традиция.
Край огромната цепнатина имаше много входове към пещери, естествени пътища през скалата. Някои издатини бяха големи, малки плата сами по себе си. От другата страна на цепнатината се спускаха водопади и се превръщаха в пара далеч под нас. По пода на издатината, по която карахме, и из голяма част от обкръжаващия ни пейзаж имаше тъмна почва, върху която растяха големи плоски гъби и биолуминесцираха призрачно. Но най-странното нещо край нас бе бобеното стъбло.
— Фи-фай-фо-фъм — рече Мадж ухилен, глътвайки нещо със смътна форма на огромно хапче. Няколко минути бе тършувал из джобовете си, навярно за да намери правилната дрога за случая.
— Надушвам кръв на англичанин — довърши репликата Езичника и незнайно защо погледна към мен. Вероятно защото го бях зяпнал пръв.
Изглеждаше по-органично и не толкова като полутечната, полусолидна материя, от която бяха направени Те, но беше Тяхно, извън всякакво съмнение. Макар стъблото да беше дебело само колкото някой от небостъргачите в Ню Йорк, мащабите му ми напомниха за сондите. Нагоре се издигаше докъдето можех да видя, продължаваше и надолу, чак до слоя разтопена скала. По-малки пипалца се разклоняваха встрани, вдълбани дълбоко в скалата или плъпнали по тунелите.
— За какво са му тези? — попита Кат.
— Може би събира ресурси, минерали и вода от леда за гориво, а използва лавата, за да произвежда геотермална енергия — предположи Езичника.
Морлокът не показа никакво отношение, но не можех да се отърся от чувството, че мрази стъблото — приличаше на чутовен паразитиращ червей, прояждащ вътрешностите на планетата.
— Сигурно преработва и отделя и отпадна материя, но каквото и да прави, струва ми се, че събира страшно много суровини и енергия — продължи Езичника.
— Онова там е тъмната част на планетата — каза Картечар и кимна към дъното на процепа. Изглеждаше ужасѐн.
— Не си ли знаел? — попитах.
Той само поклати глава.
— Това обяснява защо се е разраствала — каза Мораг.
Езичника кимна.
— Какво е растяло? Какво е това място? — попитах.
— Не знаеш ли къде сме? — попита Езичника.
— Езичник, ще те хвърля в лавата.
Кат ме изгледа предупредително.
— Дълбоко под Цитаделата сме, Джейкъб — разясни ми Мораг.
— Супер. Да се покатерим по бобеното стъбло и да сразим злия великан — каза Мадж.
Не бях сигурен дали се шегува.
Езичника клатеше глава.
— Минава през поне три километра плътна скала, преди да стигне до процепа.
— Не можем ли да го саботираме? — попитах.
— С какво? С ядрена бомба? — попита Кат.
— Аз съм навит — отвърна Мадж.
— Кат? — привлякох вниманието й, кимвайки към морлока.
Той се взираше в нея. Изглеждаше ядосан. Кат толкова се изненада от промяната във вида му, че неволно отстъпи назад.
— Спокойно, друже. Няма да ти бомбардираме гъбите — каза Мадж. — Имат ли халюциногенни ефекти?
— Защо не хапнеш? — предложих. — Можем ли да използваме тази информация изобщо?
Мораг се усмихваше.
— Това ни е изходът.
21.
Цитаделата
Сонарната примамка беше фин ход. Шумът щеше да предизвика пазачите, ако можеха да се нарекат така, да огледат, а нямаше и да убегне от Демиург. Ние пък лежахме на дъното на ледената подземна река, а над нас плуваха тъмни силуети. Надявахме се реактивното покритие на гмуркаческите ни обвивки да ни слива с камъка. Силуетите във водата бяха леопардови тюлени, напомпани с хормони на растежа, променени с неврологични операции, тъй че да са още по-агресивни, и оборудвани с кибернетични системи, включително уголемена челюст с външно захранване. Повечето гмуркачи, които познавах, ненавиждаха да влизат край неподобрени леопардови тюлени, камо ли край такива като тези. Запитах се дали Ролистън е стигнал и до тях с Техните подобрения. От представата за леопардов тюлен с пипала ме побиха тръпки.