Цитаделата беше пред нас — терасирана пирамида с плосък връх. Макар и да бе голяма, пещерата, в която се помещаваше, беше неизмеримо по-голяма. Около Цитаделата имаше обширно открито пространство, което пък значеше обширно открито поле за стрелба. Имаше и съвсем малко входове към пещерата, което щеше да концентрира евентуалната вражеска атака. Знаехме, че всяка от терасите на практика е настръхнал от оръжия окоп от свръхтвърд лед. И от мястото ни се виждаха различните оръжейни системи — оръдия, ракетни батареи и отбранителни лазери. С пълно увеличение виждах и бойните дронове край крепостта, както и патрулиращите стрелкови кораби и отряди от екзоброни.
Как я бяхме мислили тая работа, мамицата му? Отново започнах да се треса. Трябваше да се овладея. Оставаше още много работа. Изключих увеличението и Цитаделата отново замъждука в иначе тъмната пещера. На Лаланд 2 нямаше див живот, с изключение на малко добре приспособени плъхове, които се бяха адаптирали към високата гравитация и, честно казано, бяха ужасяващи. Плъховете не бива да имат такива мускули. Това значеше, че защитниците на Цитаделата можеха да я обградят със сензори за движение и задействани от движение противопехотни мини, както и с други, много по-големи и бронебойни. Последните нямаше да са проблем за нас, а за мековете.
Имаха електромагнитни, топлинни и звукови сензори, както и охранителни лещи, но ако ги задействахме, заслужавахме да се провалим. Сензорите за движение оставаха най-големият проблем. Можехме да ги заблудим само по един начин: ако се движехме много, много бавно. Малко повече от километър и половина щеше да ни отнеме около двайсет и осем часа лазене по студения камък, тъй че подмокрянето бе неизбежно. Нужна ни беше невероятна координация и дисциплина, защото дори не можехме да се виждаме взаимно. Трябваше и да вземем под внимание бронебойните мини за мековете. Започнахме движението си по края на пещерата, тъй че можехме да започнем оттам, откъдето щяха да влязат уанау.
Беше бавно, студено и отегчително. Запомнящите се моменти бяха подминаващите ни дронове и екзоброни. Винаги улесняваха напикаването. Пусках си успокоителни, за да се справям с непрестанното напрежение. Щом пристигнехме, щях да ги неутрализирам със стимуланти. Само се надявах дотогава да не се случи нищо, защото щях да съм неефективен в това си състояние. Интересът ни идваше от студените провизии и рязкото вълнение, когато се бутнехме един другиго.
Имах много време да мисля за лудостта, която предприемахме. Бяха мисли, които щяха да ме прецакат, не такива, които ми минаваха обичайно през главата по време на мисия. Тревожех се, че мога да включа сензорите за движение, ако се разтреперя. Цитаделата растеше пред очите ми едновременно с придвижването ни. Колкото повече наближавахме, толкова по-добре виждах оръжията, хората и машините и толкова повече осъзнавах безнадеждността на начинанието ни.
Ролистън добре ме беше подредил. Чудех се как ли се държи Рану. Веднъж вече бях предал тези хора. Нямаше да го повторя. Само отговорността ми към тях ме тласкаше напред. Така се справях. Продължавах да лазя по гладкия камък, между мините и сензорите. Не ги бяха скрили, защото владееха района почти напълно. Или поне така си мислеха. За щастие не бяха предвидили глупост като нашата.
Но и знаех, че от това, което уанау щяха да направят, трябваше да има смисъл. Чудех се как щяха да изпълнят своята част, почти изцяло убедени в смъртта си.
Дайнас Емрис, ден по-рано.
— Ще разберат, че сме ги хакнали — заяви Кат.
Това беше добре. В крайна сметка това й беше работата, да се сеща за възможно най-много възражения, за да можем да ги оборваме.
— Трябва да изглежда като нещо друго и трябва да се отървем от цялото визуално наблюдение в долната съвещателна зала — каза Анис.
Тя увеличи частта от Цитаделата, където бе долната съвещателна зала. Изглеждаше далеч от точката ни на проникване.
— Саботаж — предложих.
— Опит за покушение — предложи Мърл.