— Дори не знаем дали някой от командването ще е там — отбеляза Кат.
— Тогава саботаж. Мисля, че трябва да се възползваме от всяка възможност да пратим по дяволите машината им — казах.
— И да се възползваме от всякакви възможности за покушение, които ни се открият — добави Мърл.
Нямаше как да не се съглася.
— Не и за сметка на данните — уточни Анис.
Погледна към Кат. Аз пък — към Езичника. Дори с друидския си аватар той изглеждаше умърлушен. Питах се кой води информационния елемент на мисията ни.
Кат кимна.
— Съгласна. Информацията ни е приоритет.
— Дори ако няма как да я доставим? — попита Мърл.
— Информацията винаги е от полза — рече Мадж.
— А в момента не знаем почти нищо — добави Анис.
— Добре, но всичко това е много тънък конец — каза Кат.
— Висели сме и на по-тънък — отвърнах.
Рану кимаше.
— Добре, да направим пълен план за действие и да започнем с приготовленията — разпореди се Кат.
Всички се усмихваха, с изключение на новозеландския контингент и Езичника.
— Има и друго. Трябва да извършим операцията бързо. Както каза Мораг, нямаме почти никакви данни, но едва ли ще им отнеме още много време да подготвят нападението срещу Земята — каза Езичника.
Кат го обмисли.
— Добре. Щом ще го правим, нека сме готови в нула пет нула нула утре, ясно? Това значи, че ако ни трябва още оборудване от скривалищата на Мърл, ще го вземем днес.
Размърморихме се. Бяхме войничета, така се правеше. Помрънкахме, после се хванахме и го направихме.
След повече от едно земно денонощие лазене бяхме вече близо. Вътрешните ни отоплителни системи работеха слабо. Беше ми студено и ме болеше. Не бях спал изобщо. Неутрализирах умората с амфетамини, а после взимах успокоителни, за да не шавам твърде много.
След двайсет и петия час вече не съобразявах нищо — което бе хубаво. Можех да се справя с неизбежно надвисналата смърт. Чувах разговорите на войниците и подушвах храната им. Скоро щяхме да почнем да се избиваме помежду си. Жалко, толкова много общо имахме. Жалко, че не можехме просто да погнем предводителите и от двете страни.
Поне Рану и Езичника имаха какво да правят. Бяха набелязали редица бронебойни мини от входа на мековете до Цитаделата. Планът беше точно преди нападението те двамата да се срещнат и да разменят информация през интерфейса на дланите си. Езичника щеше и пасивно да насочва стрелбата на мековете. Най-важното — трябваше им решение как да се справят с отбранителните лазери. Езичника оглеждаше и главния вход за превозни средства от тази страна на Цитаделата и записваше подробности с камерата на оръжието си.
Когато събра всичко нужно, изпрати го с плътен ултравиолетов лъч към един транспондер, оставен от нас на предварително уговорено място. Транспондерът пък беше свързан с кабел, минаващ през малка дупчица в скалата, чак до позицията на уанау. Всичко това значеше, че Черните ескадрони трябваше да поставят нещо между нас и предавателя, за да спрат потока данни. А нямаха причина да сканират ултравиолетовите честоти.
Проверих вътрешния си дисплей. Имах индикатор за реалния час, а другият беше отброяване до началото. Погледнах към големия вход към отсека за машините. Между него и нас имаше само три редици окопи и терасираните окопи над вратата.
Ново Уту Па, ден по-рано.
— Искам по две оръжия — каза ни Кат.
Бяхме в една от по-малките пещери, а Солосо и Големия Хенри се намираха около входа, като отклоняваха хората от там.
— Огневи отряд Алфа сме аз, Мърл и Мораг. Огневи отряд Браво са Джейкъб, който ще води, Мадж, Рану и Езичника.
Щеше ми се да можех да прехвърля командването на Рану, но вече го бях направил с Кат и не можеха да ме видят отново като слабото звено. Кат като нищо щеше да ме изключи от мисията. Не исках да работя с Езичника. Не му вярвах. Всъщност не беше точно така. Знаех, че ще си свърши работата, но не исках да му вярвам.
— Май събрахме всички издънки на едно място — каза Мадж.