— Наистина ли на всичко ще обърнеш гръб? — попита Мораг, по-тихо. В гласа й обаче още се усещаха гняв и решителност.
— Да обръщам гръб? Това не е честно. Не виждаш ли, че тук вие сега започвате цялата каша наново?
— Господин Дъглас, не мислете, че Кликата, както тъй прозаично ни нарекохте, няма агенти на Земята. С опита си не можете ли да оцените нуждата от тайнственост, от поддържане на оперативна сигурност? — попита Шаркрофт.
— За вдигане на дребни империйки? — попита Мадж.
— За водене на война — възрази Езичника.
— Значи приключихте с Бог и карате нататък, нали тъй, Езичник? Повлечи Мораг със себе си, знаеш, че струва повече от теб, но искаш да светиш с отразена светлина. Продажник с продажник.
Вече просто ги обиждах напосоки.
Езичника доби вид на шамаросан.
— Това не беше честно, човече — каза Мадж.
— Кой очаквате да спаси всички ни? — прозвуча модулираният електронен глас на Шаркрофт.
— Не съм очаквал никой да ме спасява — отвърнах на живия труп паяк.
Дори на мен ми прозвуча фалшиво.
— Бягаш по тъча — рече тихо Мораг.
— Какво, да се оставя да ме разчовъркат или да вървя на майната си да умра под чуждо слънце? Първи боен контакт — между флотилии и в киберпространството, — а после метежи по повърхността. Забравяте, правил съм всичко това. А и като ви гледам с Езичника, внушавате ни само едно: че някой чеп все ще ни командва — кимнах към Шаркрофт.
— А не говореше ли точно ти за личната отговорност? Ние предизвикахме това положение, ние ще го оправим — каза тя.
— Как? Като дезертирате ли?
— Знаеш, че нищо подобно не правим.
— Тъжната истина, господин Дъглас — отново поде Шаркрофт, — е, че съм много добър в тези неща. Аз съм точно мръсният боклук — фразата сякаш му се услади, — който ви трябва. Колкото до историята ми, не ме интересува как ме съдите. Нямам нужда да ви се оправдавам. Никога няма да проумеете мотивацията ми, защото никога не сте притежавал власт и не може да разберете колко е важно човек да я пази. Бих сторил всичко.
— На мен ми звучи като оправдание — обади се Мадж. — Доста тъпо оправдание.
— Не. Просто ви обяснявам — толкова сме различни, че никога няма да се разберем взаимно. Затова е безпредметно да спорим. Ако е някакво утешение, от ваша гледна точка сега съм вече на страната на ангелите.
— Да, точно на такова ми прилича — рекох язвително.
— А нима смятахте, че под угрозата на Ролистън и Кронин военните, производствените и разузнавателните комплекси просто ще се разпуснат сами? Нима смятахте, че няма да се адаптират към новите обстоятелства, колкото и трудни да им ги направихте с глупавата си намеса? Не виждате ли колко много е нужно да направим?
— Има цели, има и средства… — позапънах се аз. — Виж, вие започнахте всичко.
— Няма да има значение, освен на процеса ми за военни престъпления. Във всеки случай имаме да се справяме с тежко положение. Въпросът е ще помогнете ли, или ще си измиете ръцете?
— И да работим с такива като вас?
— А смятате ли, че аз се радвам? Мисля, че сте досадливи кретени, които изобщо не знаят в какво са се забъркали, и сега се лутате напосоки, защото не разбирате какво се случва. И сте твърде уплашени да вземете тежките решения. Само че всички трябва да си изиграем раздадените карти, господин Дъглас.
— Нещата трябва да се променят — отвърнах.
От една страна, напълно го вярвах. От друга, съзнавах колко кухо звучи.
— Е, промени ги — каза Мораг. — Не бягай.
Може би беше права. Беше права, разбира се, но не мислех, че ми е останало какво да дам. На никого от нас не му бе останало, включително на Езичника и Мораг. Също така не мислех, че имат прагматични решения, а само смъртни присъди.
— Де да беше толкова лесно — рекох на нея, а после на Шаркрофт. — Мерси за предложението, но върви да се шибаш, паразит.
— А останалите? — попита Шаркрофт.
Хм, разделяй и владей.
— Аз съм с този с късия фитил — заяви Мадж.
Рану не отвърна нищо.
— Приключихме. Как да се махнем оттук? — попитах.
— Не сме приключили. Имаме нещо за вършене и вие идвате с нас — каза Мадж на Езичника и Мораг.
Езичника кимна, разбра за какво става дума преди мен.