— Млъкни — сопнах му се.
— Така, с Рану ще започнем да избиваме хора преди кота нула. Ще се целим в офицери, подофицери и артилеристи, но ще действаме тихо — даде разпорежданията си Мърл.
С Кат начело изглеждаше по-доволен.
— После ние тръгваме, когато кажа, и ще сме или бързи, или мъртви. Разбрано? — каза Кат.
Кимнахме вкупом. Погледнах към Майка и Картечар. Сякаш бяха издялани от махагон — все едно гледах призраци. След всичко, което Майка бе казала, още не разбирах защо. Бяхме поговорили с Мадж. Той ми каза, че понякога просто трябва да теглиш чертата на това, което позволяваш да им се размине на лошите.
— Това моят ийгъл ли е? — рязко попита Мърл. Свалих поглед към кобура на гърдите си.
— Какво, сега ли искаш да го обсъждаме?
Тъкмо щяхме да започваме операцията.
— Ще си го взема обратно — тросна ми се той.
По-важното беше, че Кат не ми заповяда да му го върна. Всъщност се усмихваше.
— Има причина британската армия да се нарича Заемниците — пусна шега Мадж.
Рану се разсмя.
Един от новите в съпротивата беше докарал купчина стари пушкала. Мадж беше разменил някои неща за автоматична пушка отпреди Конфликта, която сега ми даде. Добавих външна система за прицелване, за да се върже с автоматичния ми прицел — не се получи идеално, — и я модифицирах, за да стреля с безгилзови патрони. Щеше да свърши работа като резервно оръжие.
Треперех, наблюдавайки отброяването. Когато се включиха сирените и червените лампи, за миг реших, че сме разкрити, но всъщност беше част от плана. Полетяха кораби, натоварени с войници и екзоброни. Останалите от силите на Майка, а също и всякакви войнствени елементи от бандите в Моа, които ни подкрепяха, бяха нападнали цели в града и околностите, за да привлекат вниманието на част от Ескадроните.
Корабите и летящите екзоброни наизлизаха от голямата пещера. Щеше да ни е от помощ, но оставаха още много хора и машини. Знаех, че трябваше да им позволя да поемат към целите си. Приятелските ни сили пък щяха да се оттеглят и да се слеят с фона.
Дишането ми се чуваше силно, но не рискувах да си пусна успокоително. Щеше ми се най-после да се започне. Вече не треперех толкова. Дори под камуфлажа ми се струваше, че приличам на тръпнещо парче скала, но явно оставах невидим, макар пазачите да изглеждаха по-нащрек. Всички бяха от новозеландските войски.
Не мисля, че забелязах кога започна клането. Знаех, че другите също наблюдават отброяването и се готвят за началото. Сърцето ми блъскаше. Не чух изстрели. Просто лицето на един от офицерите се вдлъбна и той се свлече. Онзи до него имаше миг да се стъписа, след което и неговото лице се превърна в червено петно под шлема. Рану стреляше със заглушена дългоцевна пушка „Стир“, а Мърл — със собствената си ръчно правена гаусова пушка. При всеки изстрел някой умираше. Убиваха толкова бързо, че никой от защитниците нямаше време да вдигне тревога.
Отброяването достигна нула. Експлозията се изтърколи през пещерата. Сякаш стояхме насред гръм. Земята се разтресе, а заглушителите ми направиха тътена малко по-търпим. Е, това им привлече вниманието.
Знаех, че скалната стена зад мен се е превърнала в прах. Единият от подкомандирите на Майка беше достатъчно възрастен, за да е работил в мините наоколо, преди да построят Цитаделата. Успя да ни изведе към минни шахти, достатъчно големи за мековете и достатъчно близо до Цитаделата, за да взривят пътя оттам с купища крадени минни експлозиви.
Още никой не бе вдигнал тревога, когато Цитаделата започна да понася удари. Заглушителите ми се мъчеха да се справят със свръхзвуковите тътени на тристамилиметровите заряди от електромагнитното оръдие на Апакура. По нас се посипа вода, там, където кинетичната енергия на взривовете стопяваше дебелия лед. Плазмените заряди пък направо го подпалваха — те идваха от Копувай и Уакатау, двата ландскнехта на Солосо и Големия Хенри. Огромни колони от пара се издигаха след всеки техен изстрел. И трите мека се целеха право в отбранителните лазери.
Рану и Мърл пък се възползваха да избият още и още от защитниците, докато те се криеха по-далеч от огневата мощ на мековете. Започнаха да трещят автоматични релсотрони, споходени от мощни експлозии. Апакура образува огнена стена между себе си и Цитаделата, детонирайки мините, които Езичника и Рану бяха маркирали.