Отбранителните лазери от нашата страна бяха унищожени за броени мигове. Цитаделата още дори не бе отвърнала на огъня. Ландскнехтите и бисмаркът изстреляха половината си ракети. Пещерата се изпълни с димни опашки.
Отворих уста и сниших глава. И преди съм бил опасно близо до ракетни удари. Обикновени и плазмени ракетни глави достигнаха целите си. Земята подскочи и се наклони — осъзнах, че съм политнал нагоре и съм паднал настрани. Оставахме незабелязани — защитниците определено имаха други грижи.
Целите ни бяха тежките отбранителни системи на Цитаделата и платформите за щурмовите й кораби. Сякаш цялата страна на пирамидата откъм нас се бе разпаднала и бе полетяла във въздуха. Обгръщаха ни пара, вода, отломки и огромни парчета лед. Няколко от плазмените ракети се бяха взривили в отсека за превозни средства и сега той гореше в бяло. Последваха вторични експлозии от взривени муниции. Треперех като листо. Не ми трябваше стимулант. Бях като на ток. Трябваше ми нещо да ме поусмири.
Всеки от нас беше призрак сред парата и дима. Изправихме се и се затичахме към Цитаделата, убивайки всичко по пътя си. Огромните бронирани порти към отсека с машините започваха да се затварят. Пуснах фраг-граната в първия окоп. Пренебрегнах крясъците и погледнах зад себе си. Апакура, Копувай и Уакатау се подаваха от облака прах и стреляха, сякаш нямаше какво да ги спре. Релсотроните на Апакура детонираха още от мините, тези най-близо до Цитаделата. За секунда зърнах малък мек, тичащ към нас.
Достигнах първия окоп. Защитниците там още се ориентираха след първата ми граната. Зад себе си по-скоро долових, отколкото чух Езичника, Мадж и Рану. Изстрелях шрапнелова граната — беше си чиста касапница. Войниците в окопа се опитваха да разберат какво, по дяволите, става, когато остри като бръснач остриета пробиха евтините им брони. Треперенето беше спряло. Стрелях с картечницата по всичко, което още се движеше. До мен Езичника и Мадж овладяваха останалите окопи.
— Чисто е! — извиках.
Не беше съвсем вярно, но бе по-скоро сигнал да караме нататък. Обърнах се, за да изтичам до отсека с машините. Дочух непогрешимия рев на релсотрон „Бофорс“ и хвърлих поглед към окопа на Кат. Беше боядисала леда в червено. Нямаше тела, само части.
Зад мен имаше движение. Завъртях се и опрях плавно картечницата на рамо. От мъглата се показа разузнавателен мек, клас Стоманена богомолка. Беше Странната, в Атуа Каукау. Беше кръстила мека на отмъстителните духове на мъртви деца от маорската митология. Беше изпреварила останалите три мека.
При вратите свалихме реактивния камуфлаж. Вече се виждахме по-добре взаимно. Вратите бавно се затваряха. В отсека плазмени пламъци прояждаха леда и валеше. Стените и таванът се топяха, но знаех, че това са повърхностни щети. Ракетите бяха завили вляво и вдясно в последния момент, за да улеснят пътя ни през средата. Рану вече тичаше през отсека към друг чифт врати, много по-малки. Последвахме го, приготвили оръжия. На всяко чуждо движение реагирахме със стрелба. Не рискувахме.
Автоматичните релсотрони на разузнавателния мек унищожиха всяка по-сериозна съпротива. Странната движеше мека плавно и икономично, откриваше стрелкови гнезда и ги разкъсваше с къси, дисциплинирани откоси. Търсеше по-сериозно защитени огнища от врагове. Късообхватната батарея на дясното й рамо изстреля всичките си ракети наведнъж. Те се насочиха в различни посоки, към няколко защитени артилерийски укрепления, и ги взривиха.
От плазмения огън отляво се показа горящ лекотоварен мек. Едновременно аз, Мадж, Езичника и Рану вертикално изстреляхме по една ракета от ракетометите на гърба си. Последваха четири експлозии по вече накърнения му корпус. Дългокраката машина падна назад и огънят я погълна.
Пред мен Мадж стреляше в движение, тичайки към обграждащите отсека пътечки. Рану стигна до затворените бронирани врати и извади смартрамката от крепителната си мрежа. Тя се разгърна и той я прикрепи към вратата, а после се обърна с готово оръжие. Останалите стигнахме до него и направихме същото.
Това беше пипкавата част — чакането, докато микробите проядат бронята и оформят дупка, през която да минем. Зад мен всичко беше в пламъци. Главните бронирани порти всеки момент щяха да се затворят. Едва виждах Апакура през процепа. Цитаделата беше започнала ответно нападение. Сякаш всеки сантиметър от Апакура или експлодираше, или гореше. Беше обгърнат в пламъци. Оръдията на корема му още стреляха, още се усещаха тътените. Изстреля и останалите си ракети. После вратите се затвориха. Мигове по-късно усетихме и ракетите. Вдигнах поглед към Богомолката до мен, която не спираше да стреля. Не съм сигурен каква реакция съм очаквал от една машина.