— Пробихме! — извика Рану. Щом се отвори дупката, започнахме да поемаме стрелба от другата страна на коридора. Кат се подаде с релсотрона иззад ъгъла, но бързо се наложи да се скрие отново.
— Странна! — извика тя.
Мекът се обърна и приклекна, вкара единия си релсотрон в дупката. Свръхзвуковите заряди заблъскаха, сляха се един с друг, а Странната в кабината поразмърда ръка. Когато се отдръпна, Рану подаде глава.
— Чисто!
Странната беше заклещена в отсека. Атуа Каукау беше твърде голям, за да влезе, а външните порти се бяха затворили.
— Слез! Ела с нас! — извика Мораг. Чувах отчаянието в гласа й. Мекът поклати главоподобния си сензорен модул. Знаех, че момичето е имало къс и трагичен живот. Сега, когато останалите от семейството й бяха почти със сигурност мъртви, явно бе решила да продаде този свой живот скъпо и прескъпо. — Моля те! — умоляваше я Мораг.
Спринтът на Странната беше невероятен и невероятно много бе улеснил тази част от мисията ни. Може и да бе свирепа откачалка, но не й липсваха смелост и умения. Или просто искаше да умре. Каквато и да бе причината, нямаше да излезе от мека.
— Нямаме време за това. Мърдай! — извика Кат на Мораг.
Минахме през коридора в бърз ход, в две редици, първо Алфа, после Браво. Който се покажеше, биваше разстрелян. Подминахме останките на разчистените от Странната. Представляваха лепкав килим и тапет от бивши тела. Хора, сведени до съставните си части със свръхзвукова скорост. Езичника и Мораг неутрализираха с лазерните си карабини всички охранителни лещи, които виждахме по пътя си.
Стигнахме до поредната бронирана врата. Мърл използва своята смартрамка. Останалите от нас прикриваха ариергарда и си разменяхме изстрели с онези от защитниците, които бяха достатъчно смели да подадат глави иззад прикритията си. Кракът на Мадж кървеше обилно и той накуцваше. Беше го улучило парче лед при началната бомбардировка. Прикрихме Рану. Той бързо нанесе антисептичен спрей върху раната си и прикрепи медгелове към нея.
Щом микробите проядоха вратата, защитниците от другата страна и тези зад нас решиха да започнат двуостра атака.
Мораг изстреля една фраг-граната от карабината си през вратата и се скри обратно. Улучиха Кат няколко пъти, когато пристъпи през дупката и стреля. Мърл я последва през вратата, а след това Мораг с откоси от по три лъча от карабината си. Рану изстреля граната към защитниците зад нас, а след това и ние с Мадж, докато Рану и Езичника се промъкваха през дупката. Грабнах една граната от мрежата си я метнах назад по коридора, преди да пристъпя през дупката. Мадж пък мина заднишком, стреляйки към преследвачите ни.
В следващия коридор Кат, Мърл и Мораг вече напредваха в редица и пускаха къси откоси към всичко, което се движеше. Останалите четирима се присъединихме към тях, проверявайки често ситуацията зад себе си.
Вече хубаво се бяхме намърдали в огромно здание, пълно с хиляди гневни, уплашени, добре въоръжени хора, а навярно и членове на Черните ескадрони.
Изолираната система несъмнено се охраняваше добре, което значеше да навлезем дълбоко в сградата. Това пък на свой ред значеше да преодоляваме неща като бронирани врати. Само микробите можеха надеждно да ги проядат, но им трябваше време. Навярно ръководени от Демиург, защитниците бързо съобразиха това. Чакаха ни при вратите и на всяка врата срещахме все по-сериозен отпор.
Вече виждахме тук-там някой от Ескадроните. Познавахме ги по маниера на движение и оръжията им. Въпреки регенерацията си не изглеждаха нетърпеливи да получават куршуми. Особено когато имаха срещу себе си релсотрони и плазмени оръжия.
Вече всички бяхме ранени. Кат, винаги първа в притискането на врага, кървеше от множество рани, но още се сражаваше. Аз, като никога, още не бях получил твърде сериозна рана, а адреналинът и наркотиците ме носеха над болката.
Открихме бобеното стъбло след последната бронирана врата, водеща към централната част на Цитаделата. Отначало реших, че ледът е черен, но всъщност беше прозрачен. От другата му страна имаше нещо, подобно на вени, артерии и други телесни части, съединени в огромен организъм. Без съмнение беше Тяхно, но трансформирано в изкривена версия на някаква земна биологична форма. Топлите повеи през коридорите ме караха да се чувствам, сякаш нещо дишаше върху мен. Органите зад леда като че ли се движеха и пулсираха самостоятелно. Въпреки че бяхме насред сражение, всички забавихме темпото.