— Какво, дееба?… — започна Кат.
— Това е преработвателната станция за суровите материали от корените — въздух, отопление, отходни системи и така нататък — каза Езичника.
— Трябва да продължим! — излая Мърл.
— Шашаво — изкоментира Мадж, но не прозвуча лековато.
Личеше, че е потиснат.
Вече наближавахме конферентната зала. Минахме през още коридори, обградени от органични машини. Чудех се как може дори да мислят за тази гротеска като за живот, камо ли да я реализират в такива мащаби. Но се оказах абсолютно неподготвен за онова, което видяхме след поредния завой.
Бяха хора, затворени в лед. Всичките, изглежда, някога са били хакери, всичките бяха плешиви и голи, всичките бяха вътре в леда, по стените и тавана, свързани с куплунги и с по-очевидни извращения с плътта им — пипала.
Отново изгубихме темпо. По време на войната Те извършваха жестокости, защото не разбираха концепцията за сражения по правила, но дори на Тях не им бе хрумвало нещо подобно. Мораг зяпна към замразените хакери и отскорошната й маска на кораво момиче започна да се пропуква.
Виждах пред себе си доказателство за нещо, което подозирах, откакто ме бяха заловили, нещо, което трябваше да осъзная още след Грегър. Ролистън беше напълно луд. Дори Мърл изглеждаше смутен.
— Какво е това? — попита Рану.
Долавях отчаянието му от неспособността да осмисли гледката, но нямаше нищо за осмисляне.
— Почти не съществуват по-бързи устройства от човешкия мозък за обработка и пренос на информация. Проблемът винаги е бил в хардуера — тихо поясни Езичника.
По някаква причина ми опротивя, задето знаеше това.
— Значи това е част от Демиург? — попита Мораг. Езичника преглътна на сухо и кимна. — Но това значи, че ако го правят в големи мащаби… — Гласът й заглъхна.
— … ще имат достъп до много повече процесорна мощ и памет, отколкото тази, на която ние можем да се надяваме — довърши мисълта й Езичника.
Остави неизказано „защото никой нормален човек или организация не би направил това“.
— Млъкнете! — изсъска Мърл. — Те имат уши.
Последва смях. Това вече ми изпили нервичките. Отвориха се многобройни чифтове очи, размърдаха се, за да ни видят през леда. Размърдаха се и усти.
— Всички ще страдате. И ще гледате страданието си взаимно — прозвуча хор от гласове в агония.
— Трябва да тръгваме. Веднага.
Не си спомнях да съм чувал страх в гласа на Мадж преди.
— Надявайте се да ви сторят само това — продължиха гласовете.
После започнаха да изреждат хора, които познавахме, и да описват какво ще им се случи. Започнаха с майката на Мадж.
— Мърдайте, веднага! — излая Кат, но и нейният глас трепереше.
Последва още от същото в следващия коридор, и в по-следващия. А после вече дори не ходехме по лед, а сякаш през вените на бобеното стъбло.
Входът към съвещателната зала приличаше повече на сфинктер, отколкото на врата. Оставаше ни една смартрамка. Мадж я носеше, но не беше сигурен къде точно да я сложи. Сфинктерът, за наша изненада, обаче просто се отвори сам. Кат и Мърл, а след това и Мораг, предпазливо влязоха. Езичника и аз ги последвахме, а Рану и Мадж ни пазеха гърбовете.
— Стойте на място! — изкрещя Кат.
Имах миг да осмисля какво виждам. Приличаше ми на кибернетична стая, в която машините бяха смесени с Тяхна жива технология, сериозно изменена. Сякаш модерна корпоративна архитектура бе инфектирана с гъбички. Един от корените на Цитаделата минаваше оттук. По средата имаше дълга маса от едно-единствено дебело парче гранит.
Там седеше Кронин, очевидно също толкова изненадан да ни види, а зад него — Кринг. Сякаш дори не бяха осъзнали, че базата е била нападната. И двамата тънеха в някаква гъста вискозна течност, от която се бършеха, но моментално потърсиха прикритие и посегнаха към оръжията си. Бяха бързи.
През това време с изненада отчетох, че Кат и Мърл сменят прицела си и го насочват към нещо в другия край на стаята. Вдигнах картечницата си към Кринг, защото го прецених като по-голямата опасност. Той изчезна зад масата, когато стрелях. От гранита се разхвърчаха искри.