Открихме необуздан огън. Плазмената пушка на Мърл обгърна главата на Ролистън с бели пламъци, докато тя не се превърна в черен, ухилен череп насред бялото. Но Мърл не спираше и не спираше.
Едва достигнах Мораг и останалите, обградили тялото на Езичника. Последвалото сякаш се случи на забавен каданс. Ролистън обърна универсалното си оръжие към мен. Плазменото дуло стреля. Нямаше как да пропусне.
Улучи ме отдясно. Подпалих се, запищях. Плазменият огън ме прояде неумолимо, а собствената ми плът го подхранваше. Отломките от съзнанието ми се молеха за смърт, за край на болката.
Някак още бях буден. Появи се Мораг. Последва миг покой насред болката и хаоса. После от брадичката й излетя парче плът. И тя закрещя, и тя гореше. Усетих жак в шията си. Не разбирах. И отново пищях, този път не от болка, а от ужас. Плътта ми ми стана чужда. Промени се, месото се отлепи, от мен израснаха пипала. Размахаха се, сгърчиха се пред погледа ми, затърсиха странната плът на Цитаделата.
Тогава започнах да пропадам. Всички пропадахме. Не, бяхме погълнати, потъвахме силом, нещо ни мачкаше. Навсякъде около мен имаше овъглена плът, а хранопроводни мускули ме стискаха, всички потъвахме с ужасяваща скорост, а извънземните ми органи се съешаваха с корените на Цитаделата.
Превърнат в половин човек, сведен до крещящо овъглено месо, се изсипах върху студената скала. Смътно долавях, че с мен има и други. Опитах да се отдръпна от горещината, но от мен не бе останало достатъчно, за да помръдна. Корените засияха в оранжево и стъблото закрещя като Тях, смучейки лава от дълбините на Лаланд 2 и пренасяйки я към Цитаделата. Усещах я, още бях съединен със стъблото. Пак писъци — този път беззвучни. Всяко нервно окончание пламна отново. Защо не умирах?! На километри отгоре градът от лед се превърна във вулкан, когато коренната система се преобрази в огромни, унищожителни пипала, бълващи лава.
— Не знаех, че мога такива неща — възкликна Мораг удивено.
22.
Ново Уту Па
Намирам се насред голямата зала в Дайнас Емрис и горя. Около мен пламва и камъкът. Крещя. Част от крясъците са членоразделни: „Къде е тя?!“, отново и отново.
Езичника не знае какво да каже.
— Сам си го причиняваш! — крясва ми.
Просто няма как да овладея толкова болка. Усещам я през морфина, през изкуствената кома. Плазмата значи моментална, неспасяема смърт, освен ако не си Балор или Ролистън. Търпя всички последици, но смъртта така и не идва. Мисля, че долавям и друга болка отвъд пламъците. Човешкото съзнание не е създадено за това. Сякаш съм в библейския Ад, за който говорят християните. А може би съм мъртъв. Извършил съм много гадости в живота си, но нищо толкова лошо, че да заслужа това.
Поставят ме в обвивка от топло месо. Месото диша. Има собствен пулс. Още болка, още наркотици. Много по-лек съм, по-лесно ме пренасят: ами да, сега имам само половин тяло и би трябвало да съм мъртъв.
Насред голямата зала в Дайнас Емрис съм. Още горя.
— Чуй ме, Джейкъб. Сам го правиш. Това е неврологичен пренос. Тялото ти изгоря и умът ти го превръща в истина и тук, в мрежата.
Знам това. Вече подпалвам камъните.
— Къде е тя?
Езичника няма отговор. Как да ми каже, че тя се крие от мен?
Отново Дайнас Емрис. Само тук имам някакво подобие на живот.
— Не искам да умра в Космоса — казвам на Мадж.
Аватарът му прилича на него. Трябва ми уста, за да му го кажа и във физическия свят, ала вместо уста имам само овъглена каша.
— Няма да те оставя да умреш в Космоса, друже. Ако се окаже, че няма да ни приберат у дома, ще те отърва от мъките със собствения ти лазер.
— Но така бих умрял именно в Космоса — отбелязвам.
— Е, да, ама поне няма да ти свърши въздухът и да се задушиш бавно.
— Искам да знаеш, че си ми огромна утеха. А защо не ми спестиш време и не го направиш сега? Бездруго нищо не е останало от мен. Направи го сега.
Обикновено Мадж би презрял подобна молба, в този момент обаче ми изглежда смутен.
— Изгубеното ти пораства обратно… това, което плазмата ти отне.
Обикновено Мадж няма проблем да ме гледа в очите, а тук очите ни не са лещи.