— Имат… — започна Шаркрофт.
— Тихо — спря го Рану.
През целия разговор имаше по-скоро замислен вид, но сега заплахата в гласа му личеше явно. Мораг изглеждаше също толкова объркана, колкото и аз. Трябваше да се усетя.
Мисля, че бяхме в Старо Мексико. Или там, или в част от Ново Мексико, която приличаше на Старо Мексико. Така или иначе, приличаше на Мексико, каквото си го представях. Може би го бяха издокарали така за пред туристите, макар че ако искаш да си турист тук, по-добре да си откачен и добре въоръжен.
Бяхме в частен салон на горния етаж на бара, така де, кантината. Имаше балконче от ковано желязо над улица, пълна с гуляйджии: само цветиста дума за гмежта от пияндета, онези, които ги обслужваха, и онези, които се възползваха от тях. Вечерта бе приятно топла.
— За Викария, Балор, Гиби и Бък! — провикна се Мадж. Почти се беше качил на масата. — По-големи от нас мъже, задето умряха, вършейки глупости!
Гаврътна шота си текила и го прокара с дълга глътка от бутилката.
— За Викария, Балор, Бък и Гиби! — провикнахме се всички и обърнахме своите шотове.
Направих физиономия. Имах принципни проблеми с текилата. Доколкото знаех, беше просто гнило уиски. Защо ще оставяш уискито да изгние? Нямаше логика. Не ми харесваше и как се мъжделее червеят в бутилката. Всъщност, не ми харесваше, че изобщо има червей в бутилката.
Мадж падна от масата. Присмяхме се на болката му. Опита се да стане, но Рану го препъна.
— Н’дей така — изломоти Мадж. — Кък… спък… скъпо е.
Мислех, че говори за краката си протези.
Когато си в лицето на врага или, в нашия случай — в тила му, не ти се мисли за цялостната картинка. Мислиш за конкретните цели — убий някого или нещо, залови доставка на провизии, спаси друг отряд от беда. Приемаш за даденост, че си част от картинката и че помагаш, въпреки съмненията си. Мисълта как сме спасили цяла извънземна раса от това да я асимилират лошите просто ни идваше в повече.
Връщането в системата, без да попаднем в затвора или, в моя случай, на масата за дисекция, също бе изяло цялото ни внимание — тогава всеки от нас чувстваше, че трябва да се погрижи за някакви свои неща. Но бяхме забравили, че четиримата главни виновници за успеха ни и за това, изобщо да сме живи, имаха нужда да ги изпратим подобаващо. Да ги поменем.
Не ме разбирайте погрешно. Ако Езичникът не бе разкрил предателството на Кром, също щяхме да сме мъртви, а ако Мораг не се бе свързала с Тях, определено щяхме да сме мъртви. Викария се пожертва, за да ни даде време с Мораг да избягаме от Ролистън, а Бък — в битката с Кликата, уби го Сивата дама. Балор пък забави Кром достатъчно — не бих си и помислил за това извращение като за приятеля си Грегър, — за да може Гиби да се блъсне с кораба в него.
Аз и Рану бяхме най-вече зрители. Е, докато зрителствахме, се сражавахме за живота си срещу Тях. Мадж пък записваше всичко за идните поколения. Беше превърнал четиримата в герои. Трудно се взима на сериозно тази дума, особено в армията, но тук пасваше.
И така, изпращахме ги, правехме им бдение. Вярвах, че заслужават повсеместни чествания. Получиха обаче нас петимата, пияни като кирки, фъфлейки си един на другиго най-забавните истории с тях, за които се сещахме. Мадж ни разказа за онзи път, когато се криел в Ню Йорк. Балор имал среща с някого от американското правителство. За да смути правителствения тип, се бил съблякъл предварително гол и го посрещнал с огромна ерекция, а по стените бил окачил гъвкави екрани, настроени на документални филми на риби в размножителен период. Мадж и аз пък разказахме историята за Викария на борда на „Санта Мария“, как ми подаде електронния декодер, който преди това беше скрил в задника си. После аз разказах история, чута другаде, как Бък и Гиби, без да искат, бомбардирали Тяхна установка с живи пилета, предназначени да отидат за тържествена вечеря, организирана от някакви безнадеждно оптимистични офицери.
Всеки имаше какво да разкаже, най-вече за Балор, когото познавахме по-добре. Много от историите сигурно бяха чиста измислица. Мадж и аз пък знаехме немалко за Бък и Гиби, а и петимата можехме да говорим за времето, което бяхме прекарали заедно. Все повече се напивахме.
Надявах се Команчеросите неудачници да бяха сторили същото в Подвижния град. Както и пиратите в Ню Йорк — за Балор. Макар че от Ню Йорк пристигаха вести за всеобхватни конфликти между фракциите там, след като вече не ги обединяваше личността на Балор.