— Съвършено функциониращо зъбно колело — каза Езичника.
— Говорим глупости — каза Мърл. — Не искам да го слушам как се оправдава.
— Но много ви благодаря за намесата, господин Сомърджей, и за вашата, господин Нагаркоти, и, разбира се — обърна се към Езичника, — не бихме могли да стигнем дотук без вас, господин Сим.
Езичника изглеждаше съкрушен. Тежките потребности на мисията, постоянните поражения, вината от предателството му всичко сякаш го бе състарило, дори виртуално.
Хубаво. Майната му.
— И как ще стане? — попитах. — Демиург ще обладае всички ли? Ще свърши работа само за хората с неврална кибернетика.
В следващия миг осъзнах, че благодарение на войната почти всички имаха такава, поне по-важните. По-важните. Започвах да мисля като тях.
— Обладаването няма да доведе до сътрудничество. Ще доведе до оргия от мъчения, насилие и страдание. Ще изчезнем като вид — каза Рану.
Кронин кимаше.
— Е, браво на плана ви — изкоментира Мадж.
— Господин Нагаркоти е прав. Всичко това би се случило, но Демиург беше само част от плана ни, а и не се получи както очаквахме.
— А как тогава? — повторих, още по-раздразнен.
— Щяхме да съградим човечеството наново. Нанити, извлечени от Тях. Представете си Тях, но с устрем, въображение, цел, творческа мисъл, умения и познания.
Не знам защо, но тази идея ме изпълни със страх. Представих си човечеството като ято гладни насекоми, изяждащи всичко по пътя си през звездите.
Мърл се засмя.
— Простотии като от някой визфилм. Злият гений разкрива плана си. Няма такива хора — рече.
Може би опитваше да убеди самия себе си.
— Господин Сомърджей, от едно ниво на влияние нататък подкопаването на правителства и масовият контрол над населението стават относително лесни. Ние просто се възползвахме от наличната ни технология по най-полезния за човечеството начин.
— Значи го можете? — попитах.
Кронин ме изгледа, сякаш имаше насреща си идиот. Разбира се, че го можеха.
— А как ще го доставите?
Сега той се поозадачи. Някои от другите се спогледаха.
— Не знам. Мислех, че тази информация сте взели от Демиург в Цитаделата.
Оглеждаше ни изпитателно.
— Джейкъб беше ранен, още не сме го брифирали — каза Езичника, сякаш уверяваше Кронин.
Той се обърна към мен.
— Нанотехнология, господин Дъглас. Няма да е трудно да се контрабандира до Земята и да се зарази населението.
— Не ти е казал, така ли?
— Беше засекретено. Не беше в сферата на отговорностите ми. Не ми е трябвало да зная.
Очевидно Ролистън беше пълен параноик.
— Интересува ме защо вие ще вземете решението вместо нас? — попита Мораг.
— Защото имат властта и ресурсите да правят каквото си щат с нас. Както е било винаги — каза Мърл.
Кронин кимаше.
— Човечеството излъчи нас. Ако не беше така, нямаше да успеем да се поставим в позицията, в която сме.
— Иначе казано, вие сте арогантни, заблудени задници, които мислят, че знаят кое е най-добре за нас — отвърна Мадж.
— Но с изключение на факта, че сме тук, което значи, че хората не искат това — тихо каза Рану.
— Или пък е инстинктивно трепване преди голямата промяна.
— А ти ще се присъединиш ли към единството? — попита Мадж.
— Хората имат нужда от…
— Така си и мислех.
— Съществуват управленчески съображения и въпросът с дългосрочното планиране.
— О, да, най-добре да сме безпосочна раса от зомбита, пощръкляла из Космоса — саркастично рече Мадж.
— Те нямат господари — каза Мораг. — Те са същински колектив.
Това, че се застъпваше за Тях, по някаква причина ме жегна.
— Също така не са наистина разумни, а само реагират на стимули. Тук говорим за нашата раса, работеща в съвършено единство.
— Говорим за човешки кошерен разум — допълни Мораг.
— А ти говориш как ще го контролирате. Това е твърде много власт — каза Рану на Кронин, който доби смутен вид.