— Много хубаво, още малко параноя и недоверие на кораба, само това ни трябва — каза Мадж.
Анис изчезна насред черен огнен стълб.
— Това беше послание от Ролистън — каза Мадж. — Помислете. Ако е искал Кронин, трябвало е само да го обладае. Вместо това ни го остави и ни пусна. Знаел е, че Кронин ще си изпее майчиното мляко. Чист нарцисизъм. Искал е да откараме Кронин на Земята. — Езичника кимаше в знак на съгласие. — Кронин е бил пророкът му, вестителят му, който е трябвало да облече цялата тази лудост в религиозни краски.
— Е, явно Мораг прееба този план.
— Все още трябва да предадем информацията — припомни Мърл.
— Искам да видя какво сте намерили в Цитаделата — рекох.
— Ти още ли участваш?
Втренчих се за няколко секунди в него.
— Кой си ти, че да ми задаваш тоя въпрос? — попитах накрая.
Езичника сви устни.
— Съжалявам, че нещата се развиха така, Джейкъб, наистина, но си спомни в чий дом си.
— Знам. И тя току-що си тръгна — завъртях ножа в раната.
— Ще ти покажем какво намерихме, но сме дотук, няма как — каза Мадж. — Свършихме си работата. Оттук нататък следват сражения в Космоса и каскади в мрежата. Няма място за шантави копелета като нас.
Имаше право донякъде. Мащабите вече бяха съвсем различни, но това не значеше, че му се вижда краят за нас. Споделиха ми най-важните моменти от плана на Ролистън.
— Аха… — промълвих. Мрачните изражения край мен пасваха на моето. — Това няма как да сработи, нали?
— Освен ако земляните не си помогнат взаимно, ще сработи — заяви Мадж, видният стратег.
— Майната му. Проблемът вече е техен — рекох без особена емоция.
Болката беше относително поносима. Старата, овъглена плът падаше, заменена от чисто нова, розова и крехка. Живеех в органичната обвивка на Хелиона, под грижите на животоподдържащите му системи. Взимах купища обезболяващи и прекарвах цялото си време в убежището, което Мораг ми беше програмирала. Странях от останалите. Не говорех с Бог. Все още пазехме от Него плановете на Ролистън, доколкото ги знаехме. Тази информация можеше да причини паника. Което ме накара да се почудя защо изобщо си бяхме дали труда.
Но пък имах много време да се упражнявам с тромпета. Дори мислех, че задобрявам доста, особено с блусарските парчета.
С Мадж бяхме разбрали как да напълним резервоара за течности на Хелиона с уиски, а после го включихме в изолираната мрежа, синхронизирахме го с глътките ми виртуално уиски. Това, както и въздушните филтри на „Тецуо Чоу“, избавили се от сярната миризма на Лаланд 2, бяха най-хубавото в пътуването досега.
Седях на стол върху сцената и свирех песен, която бях научил току-що, взрян в грейналите на слънцето прашинки, когато влезе Мърл. Най-малко него очаквах да видя.
— Как пък се намърда тук? — попитах вместо поздрав.
— Езичника.
— Ясно. Двамата имате много общо. Може да му кажеш, че няма да съм вечно тук, а и че вече ми е в черния списък. Ценя уединението си.
— Иначе казано, цениш си цупенето? — Приковах го със суров поглед. Той продължи: — Какво? Не можеш да ме свитнеш тук, а в истинския свят трябва само да те оставя да се изсипеш като мекотело от бронята си и да те понаритам. Вече те наритах веднъж, и то когато беше във форма.
Не отвърнах, само се запитах дали е дошъл, за да ме накара да се почувствам още по-беззащитен. Пресегнах се към чашата уиски на пода до стола.
— Затова ли си тук?
— Не, дойдох да ти послушам пръдливия тромпет. Виж, няма за какво да ти се оправдавам, но в тази война всеки ден се жертват хора, доброволно. Не е нищо ново, не е нищо лично и освен това, знаеш ли — с онази каскада в Атлантида сами си сложихте главите на дръвника. Всички знаеха, че Ролистън ще клъвне, ако вие сте примамката. Гадно ли е? Да, гадно е, но вземи се прежали най-после, защото залозите са неизмеримо по-високи.
— Това извинение ли се води? — Не скрих горчивината в гласа си.
— За какво? Задето си върша работата? Задето взимам тежките решения?
Погледнах го право в пронизващите кафяви очи. Запитах се колко от това в тях е фанатична лудост.
— Странно как задниците винаги използват „тежките решения“ за извинение. Ролистън и Кронин все това повтаряха.
— Би направил същото на мое място.
— След това, което ти ми причини, вече да.
— И преди. Вземи помисли малко. Някого, когото не познаваш и не харесваш, в замяна на сериозно стратегическо предимство в битката на живота ти. Кърши длани, колкото щеш, но трябваше да бъде сторено.