— Глупости. Беше част от екипа ми — отвърнах.
Но знаех, че е прав. И той знаеше, че знам, личеше си по презрителната му усмивка.
— Чуй ме сега, егоистичен лайнар. — Каза го със същия небрежен тон, както и всичко останало. Присвих очи. — Унищожи кариерата на сестра ми и я довлачи до Ада, където тя загина. Кат няма шанса да седи в „Котън клъб“ и да се гаври с музиката на Майлс Дейвис, докато се самосъжалява. Не, тя е купчина пепел някъде на майната си и дори нямаме тяло, което да погребем във Филаделфия.
— Съжалявам за Кат.
— Недей. Тя беше войник. Знаеше в какво се въвлича. Може много да ти се е събрало — не съм в позиция да съдя, — но можеш или да го използваш, за да отчуждиш всички и да се върнеш към нещастното си, самотно, пълно с компромиси съществуване, или да стиснеш зъби и да караш нататък.
— Приключи ли?
Мърл само ме изгледа. Поглед на човек, готов да ми забие един.
— Не. Разбирам, че ти писна да те жертват, но Езичника взе правилното решение. И разбирам защо си мислиш, че можеш да го тормозиш, както не можеш да тормозиш мен. Е, и него не можеш. Остави го на мира или ще се разправяш с мен, ясно? — С последен презрителен поглед се обърна и се упъти към вратата. На прага спря и подхвърли през рамо: — След като каза онова на Мораг, за хората, които е убила, тя излезе от симулацията и повърна. Реших, че искаш да знаеш. Успя да я нараниш. Много.
Мораг не подбираше добре моментите. Бях здраво къркан. Избрах това, вместо да помисля върху думите на Мърл. Само дето и така не спирах да мисля върху тях. На пияна глава ми идваха купища оправдания. Нека сме честни: Мърл и Езичника ме бяха предали, а Мораг ме беше използвала.
Физически се чувствах много по-добре. Бях регенерирал — или по-скоро го бяха направили нанитите — почти половината си тяло. Скоро трябваше да изляза от Хелиона и да се изправя срещу останалите лице в лице.
Пиенето ме правеше сантиментален, а може би просто трябваше да помисля за това, вместо за собствения си гняв и болка. Предполагах, че Марионетките също са били някаква порода гадни твари, но пък кой не беше в наши дни? Ние — аз — също ги бях прецакал. Мърл беше прав: не бях по-добър от тях. Не можех да се мръщя на предателствата. Бяхме постигнали толкова много, но нищо от това не ми се струваше победа. Мислех за загубите. Уанау знаеха, че нападението над Цитаделата ще е смърт за тях, но го направиха. Сражаваха се за себе си, но и за свят, който не познаваха. Бяха завършили мрачно и с насилие мрачните си, изпълнени с насилие животи. Заслужаваха повече. Муцуна със сигурност заслужаваше повече от това да го взривя, както и останалите нещастни кивита, които бях избил.
Свих юмрук и се ударих по главата. Нещо там не беше наред. Нещо, което самосъжалението скриваше. Когато пияният задник на улицата те заплюе, знаеш, че трябва да отминеш, защото не си струва — само че не отминаваш, защото горделивостта те обладава.
Кат. Лазерен лъч в главата, точно под шлема. И вече няма Кат. А убийцата — онази, с която бях правил секс. Нима забравях собствените си предателства? Затова ли се криех тук, или защото знаех, че не мога да избягам от това? Защото знаех, че съм опитал да избягам и не съм успял?
— Джейкъб?
Вдигнах глава. Аватарът й този път си беше тя. Не беше флапър отпреди Конфликта, не беше Девата на цветята, нито Черната Анис. Изглеждаше уплашена и уязвима. Бях достатъчно голям задник, за да ми хрумне, че я харесвам такава. Потиснах чувствата. Още се криех зад гнева и горделивостта.
— Какво съм аз? — попитах.
— Говорили сме за това. Имаш извънземни нанити в тялото си. Ако си експериментирал с тях, значи ги контролираш по-добре. Не са по-различни от останалата ти кибернетика.
Клатех глава още преди тя да млъкне.
— Не. Онова не беше човешко.
— Признавам си — не знаех, че ще се случи. Беше… прекалено. Мислех, че ще можеш да му въздействаш с докосване или нещо такова, но онова беше… — Дори тя звучеше смутена.
— Да, но всичко е наред, защото се възстановявам — рекох горчиво.
— Джейкъб, не може ли да се радваш, че си жив, както се радваме ние?
Почти ме умоляваше.
— Не мисля, че от Джейкъб е останало много. С всичко от теб и шибания Езичник съм като някакво лабораторно стъкло с извънземна технология, размазана по него.