— Мамичката му! Жив си! Защо само на теб не ти пука?! Кат, Майка, Картечар, Големия Хенри, Муцуна, Бък, Гиби и Балор, всички са мъртви!
— Трябваше да ми кажеш! — изкрещях й.
Мораг отстъпи крачка назад, инстинктивна реакция от детството, но изражението й бързо стана сурово и тя ме доближи, вдигнала пръст.
— Защото иначе щеше да ми позволиш, нали така? Ти ни спаси. Това, което можеш, ни опази. И за това ли те е яд? Виж, разбирам. Разбирам, че се страхуваш да не станеш Ролистън или Грегър…
— Вече съм станал… — рекох.
Бях станал дори нещо по-лошо от Грегър.
— Знам, бях там. Но това, което те спаси, причината да си тук, е тази извънземна или каквато е там технология в главата ти. Примири се най-после, по дяволите. — Тя се изпъчи и сложи ръце на кръста си. — Знаеш ли какво мисля? Просто те е страх, че ако оживеем след всичко, ще трябва да си потърсиш някакъв смислен живот. А като си мъртъв, не е нужно да поемаш отговорност за себе си. Затова се спотайваш тук. Мисля, че ако оцелееш, направо ще се намърдаш в някоя сензорна кабинка и няма да излезеш оттам.
Болеше. Болеше, защото беше право в целта.
— Е, благодаря, че се отби. Чувствам се много по-добре.
Изпитах гаднярско удовлетворение, като видях колко се разстрои. Извърнах се от нея.
— Джейкъб, не можем да продължаваме така.
— Мисля, че си права.
— Говорѝ с мен. — Не реагирах. — Езичника мисли, че можем да победим Демиург, но… — Отново игнорирах думите й. Долавях плача в гласа й. — Опитвам се да ти кажа сбогом.
23.
Високо над Тихия океан
Беше Земята. Гледах към Земята. Дори нощем беше толкова, толкова синя. Градовете не бяха отворени рани, а ленти и гроздове от светлина. Гледах към Тихоокеанския огнен пръстен от трийсет и пет хиляди километра височина. Дори не бях стъпвал в тази част от света. При все това изглеждаше красиво. Изглеждаше като дом.
Бяхме в салона на първа класа, а останалите пътници гледаха да седят по-далеч от нас — чорлавите, грубовати, полупияни войници. По-голямата част от салона беше стъклена. Виждахме огромния кабел на асансьора под себе си. Огромни пътнически и товарни кабини се издигаха към нас, а отгоре ни танцуваха шлепове, превозни совалки и по-малки кораби, които се скачаха с товарохранителницата. В далечината имаше други, по-големи кораби в различни орбити, както и сателити, хабитати и оръжейни платформи. Много от корабите бяха военни. Приличаше на блокада. Цялото това оживление правеше Космоса много по-малък и по-суетлив, отколкото би трябвало.
Премиер Комали Ахтар ни чакаше при завръщането, както и Шаркрофт. Посрещането не беше много по-добро от онова след бунта на „Санта Мария“. Бяха недотам доволни, че Мораг е убила Кронин.
Налетях им с извадени остриета. Беше по-скоро протоколно. Мадж, Рану и останалите се бяха погрижили да не мога да се добера до оръжията си, когато слезем. Предвидимо им се разкрещях, задето са ме продали. Бяха се подготвили за мен, а Майк и Лиен, навярно по заповед на Ахтар, се въздържаха и не ми пръснаха чарковете наоколо. Последва един крайно неловък брифинг. Може би защото половината хора в стаята не можеха да се понасят с другата половина — или може би пък само аз не можех. Поне Мадж и Мърл, изглежда, се бяха сдобрили.
Сега имах бира в едната ръка и превъзходно уиски в другата. Рану и Мадж седяха от двете ми страни. Езичника, Мораг и Мърл бяха изчезнали нанякъде с Шаркрофт. Въпреки изпитите количества и присъствието на Мадж настроението беше доста трезво. Всички просто се взирахме надолу към Земята.
— Къде живееш? — попитах Рану.
Той посочи Азия, точно над Индийския субконтинент.
— И какво, реши да си задник само защото вече си господин Октопод? — попита Мадж.
Обърнах глава, очаквайки саркастична усмивка, но той изглеждаше сериозен.
— Не мислиш ли, че за нея е по-добре да е без мен? — попитах го.
— О, да — каза Мадж.
Рану също кимаше. Тримата отново се умълчахме унило.
— Не е достатъчно, нали? — попитах. Рану и Мадж поклатиха глави. Обърнах се към Рану.
— Трябва да се прибереш у дома.
— Знаеш, че не мога.
— Тя разказа ли ти плана за справяне с Демиург? — попита ме Мадж.
Рану го изгледа предупредително.
— Не й дадох възможност.
— Питах се защо още не си убил Езичника.
После ми разказа.