— Шибаното копеле.
Ядосах се мигновено. И не за да си извикам отново самосъжалението, а наистина се ядосах: студено кълбо в стомаха, което ме подтикваше да убивам, превръщаше убийството в нещо нормално, обичайно. Но не бях сигурен към кого беше насочен ядът ми.
Погледнах надолу, към света. Знаех какво ме чака там. В голямата си част беше долнопробен, опасен, жесток и примитивен. Имаше и хубави места, но бяха само за богатите и притежаващи власт професионални задници. От трийсет и пет хиляди километра обаче всичко изглеждаше мирно и спокойно. Знаех и че когато Ролистън пристигне с четирите колониални флотилии, ще можем да видим резултата дори оттук. И няма да е мирно и спокойно. Ще е гнило и прокажено. Знаех, че пристига утре. Мисля, че Рану беше прав. Нямаше смисъл да се крием от неизбежното. А и какво щях да правя? Да се върна в Дънди и да пропълзя в някоя сензорна кабинка, чакайки края?
— Бог? — субвокализирах по канала за свръзка.
— Да, Джейкъб?
Бог звучеше уморен. Може би уплашен. Скоро трябваше да го брифират. Той трябваше да понесе почти цялото сражение на плещите си. Подозирам, че го отлагаха за последния момент, защото после Бог щеше да разпространи плана на всички. Ако Ролистън имаше помощници тук, а предполагах, че има, щяха да разберат и да кажат на лошите още щом пристигнат.
— Може ли да ми кажеш къде са Езичника, Мораг и Шаркрофт?
Чакаше ни много работа.
Най-напред Шаркрофт. Ботушите ми отекваха по аскетичния коридор във военния пристан на Тихоокеанската сонда. Беше претъпкано с войници и космически екипажи в трескава подготовка. Охраната беше сериозна и бързо ни спряха уплашени хлапета във войнишки униформи. Не беше ясно дали се боят от нас, или от предстоящото сражение.
Шаркрофт най-после бе склонил да ни види. Мисля, че се съгласи, защото изпратихме запитванията си през публичните канали, тъй че всеки имаше достъп до тях чрез Бог. Все така приличаше на корпоративен труп, възседнал останките на скелетоподобен паяк. Но се беше постарал повече от последния път: костюмарите от охраната му изглеждаха, сякаш знаеха какво правят.
— Нямам много време.
Въпреки модулацията от високоговорителите и мъртвешкия му вид гласът му звучеше гневно. Мислеше ни за примадони. Може би пък бяхме. Намирахме се в коридора, водещ към една от зоните за скачване. Зад Шаркрофт и охраната му в совалките се качваха войници, понесли оборудване.
— Трябваше да си мъртъв отдавна — започна вместо поздрав Мадж.
— Вижте, нямам време за…
— Ролистън. От Кликата здраво сте се постарали да укриете някои неща за него, нали? — прекъснах го.
Шаркрофт дори размърда стола си, за да ме вижда по-добре. Върху лицето му нямаше изписано изражение, само струйка слюнка, капеща към вратовръзката му с щампа от Бръшляновата лига.
— Не виждам в каква връзка ме питате… — поде.
Гласът беше модулиран, но в него се долавяше нещо. Не беше уверен.
— Търсим си сламки, за които да се хванем. Ти пък нямаш време. Затова просто отговори.
— Ролистън е по-млад от мен, да, но беше с Кликата от самото начало. Трябваше ни истински вярващ. Съгласи се да извършим върху него първите си опити с Техните подобрения, освен с най-опасните…
— Които бяхте запазили за Грегър ли?
— Преди него имаше и други.
Опитах се да овладея гнева си. За хора като тези бяхме просто ресурси. Сигурно дори не ни приемаха като част от расата си. Нищо чудно, че Ролистън разсъждаваше така.
— Къде го намерихте? — попита Мадж.
— Знаете къде, господин Маджи, в Британските специални части.
— Не мисля така — намеси се Рану, клатейки глава. — Как е можел да скрие, че е толкова болен? Някой е изтрил това най-малкото от психологическия му профил.
— Знаете, че специалните сили нямат време да проучват подробно всеки, който се присъединява — започна Шаркрофт.
Беше прав. Психическата негодност можеше да се преодолее с достатъчно наркотици, а физическите недостатъци — с достатъчно кибернетика.
— Преди войната са имали време — каза Рану.
Не се бях сетил за това.
— Не е моментът да пазим тайни — заяви Мадж.
— Разбирате, че ни е трябвал човек с гъвкави разбирания за морал — каза Шаркрофт.
— Сериозно, Шаркрофт, не ни е грижа за оправданията ти, просто ни кажи — настоя Мадж.
— Привлякохме го от много добре охранявана, много дискретна и много скъпа частна институция за душевноболни. Беше направил някои неща. Семейството му беше платило, за да потули проблемите, а после го бяха въдворили.