Още преди да кацнем, личните охранители вече търчаха към нас. Мадж, Рану и аз слязохме от рампата и се озовахме срещу множество дула. Може да се бяха ядосали на четирите дълбоки дупки, които совалката остави в моравата при кацането. Пред нас имаше огромна стара къща от сив камък и множество прозорци. Във Финтри подобно нещо би било дом на стотици, може би хиляди хора. Тук обаче живееше само един човек, с многоброен обслужващ персонал.
Огледах охранителите. Оръжията им изглеждаха твърде скъпи като за обикновени бабаити. Навярно защото тук защитаваха нещо ценно. Посочих совалката.
— Знаете какво е това, нали?
Машината имаше достатъчно огнева мощ, за да сравни къщата със земята.
— Какво искате? — попита ни един от мъжете. Явно беше свикнал да раздава заповеди.
— Искам да говоря с Шарлот Конингтън.
— Лейди Конингтън не приема посетители днес — отвърна мъжът.
С костюма си, подобен на униформа, и със скъпата си прическа приличаше досущ на всички останали край себе си.
— Виж, дебил такъв, няма да й „губим времето“, но сме дошли отдалеч и ще говорим с нея. Решавай дали искаш да измрете и да пратите по дяволите цялата къща зад себе си — каза Мадж.
Онзи не изглеждаше никак благоразположен. Не мисля, че му се нравеше съотношението на силите. Смръщи вежди още повече, вслушан в някакъв вътрешен глас.
— Някой от вас да е поръчвал нещо за тук? — сопна ни се.
Мадж се поразведри.
— А, да, аз бях. Пуснете ги да влязат.
Къщата беше като един от виртуалните музеи, из които се разхождах като малък, докато се обучавах вкъщи по мрежата. Само дето това беше истинско. Всичко изглеждаше старо, поддържано и скъпо, но цялата къща беше някак празна, застинала.
Охранителите ни съпроводиха по едно ненужно голямо стълбище, след това по второ, а после през най-различни коридори, докато не се изгубих съвсем. Не разбирах как може хора да живеят така. Мен такива мащаби биха ме уплашили. Сигурно бе много самотно. Въведоха ни в някаква стая. Не очаквах едната стена да е стъклена. Оттатък стъклото имаше почва, а насред нея — миниатюрни тунели. Увеличих оптиката си. Мравки. Огромна мравешка колония. Останалите три стени бяха отрупани със стари картини — гротескни пейзажи, странни същества, а на хората в тях им се случваха ужасии. Иначе самата стая бе спретната и подредена, изрядна по военному.
— Прилича на ума му — констатира Рану.
Отне ми няколко мига да разбера какво има предвид. Ролистън бе отраснал тук. Бе искал да обзаведе стаята си така и никой не му бе отказал. Семейството е било достатъчно богато, за да му угажда. Почудих се кога ли са осъзнали, че правят грешка.
— Примамваше ме тук. Всеки път ме уверяваше, че ще е добър, и исках да му вярвам, защото ми беше брат. Всеки път ме нараняваше или просто ме плашеше до смърт.
Гласът толкова ме стресна, че посегнах към лазера, преди да видя холографския призрак — тялото на красива млада жена в старовремска рокля, с лице, скрито почти изцяло от кожена маска.
— Стигна се дотам, че Татко или слугите го наказваха, но нямаше значение. Мисля, че по някакъв начин му се услаждаше вниманието. Когато беше на дванайсет, намериха тялото на една от чистачките в езерце в гората. Беше я… отворил. Никой от слугите повече не му посегна. Дори Татко го остави на мира тогава. А аз се скрих. Сега живея в метална капсула дълбоко в земята. Тук е топло и сигурно.
Ако това беше сестра му, навярно вече прехвърляше осемдесетте. Не ми се щеше да мисля какво е било да расте само благодарение на милостта на Ролистън.
— Правеше си свои светове, хакваше сензорно порно и премахваше ограниченията в съдържанието и безопасността. Майка ги откри. Искате ли да видите?
Отвори се втори холографски екран. Всичко беше червено, всичко беше писъци и извращения. Догади ми се. Хрумна ми как Техните ужаси може би са били смекчени версии на фантазиите на Ролистън, които са Им били предадени някак, за да се скандализира човечеството и да продължава войната. Това беше свят, направен от него. А сега, след като бе имал време да помисли и да го усъвършенства, искаше неговият свят да стане наш.
— Мама така и не се възстанови — говореше привидението на Шарлот Конингтън. — О, ужасно съжалявам. Къде са ми обноските? Да ви предложа чай?