Жал ми беше за Викария. Като че ли никога си нямаше никого. Познавах го само от „Санта Мария“, от процеса и после от Дънди. Взаимоотношенията ни бяха основно работни. Даваше ми нужните чаркове, когато можех да си ги позволя. Не мисля, че щеше да липсва на отчаяното си паство. Е, може би щяха да им липсват храната и дрехите, които раздаваше, но не и приказките за сяра и вечни пламъци. Имаше ли семейство, което да го ожали? Знаеха ли изобщо? Може би трябваше да проверя. Можех да им кажа точно що за човек е било старото копеле. Да се гордеят. Ако им пукаше.
— Слънцето изгрява! — заяви Мадж. Нощта наистина се багреше в червеникаво.
— Да не мислиш да спираш? — успя да каже Езичника след няколко опита и добави с мъка: — Скакалец такъв.
— Не. Бдението минава нататък, във фазата с курветините! Макар че едно време й виках фазата на венерическите болести.
Мадж опита да се изправи, но не успя. Обърна се, погледна Мораг.
— Не се тревожи, нямах теб предвид.
Спряхме.
Мораг го изгледа свирепо, но после прихна. Пресегна се и го щипна по бузата.
— Нищо, сладък. Не съм от твоите, нали?
— Тц, нямаш достатъчно пениси — съгласи се Мадж.
Рану, който се смълчаваше, когато се напиеше — поне се надявах да е пиян, при всичко, което беше изгълтал, — сякаш се мъчеше да схване коментара.
— Че колко пениса има Мораг? — попита накрая.
Всички изпонападахме от смях. Рану доби още по-объркан вид. Явно бяхме пили опасно много.
— Въпросът е: колко пениса му трябват на Мадж? — поправи го Езичника.
— Всичките! Всички пениси! — извика Мадж. От улицата се разнесоха одобрителни възгласи. — А и Мораг и Джейкъб трябва да се изчукат гневно за сдобряване!
— К’во!? Ама чакай… — Не можах да продължа, защото Мораг ме сграбчи.
— Аре.
Имаше някаква припряност. Неотложна нужда и у двама ни. Не бяхме гневни, не бяхме и нежни. Яздеше ме, аз я крепях с ръце, тя — с гръб към стената на овехтялата, разпадаща се стая навръх кантината, стъклената врата — отворена към сутрешните повеи. Може би имаше страст — трудно ми е да си спомня. Тя водеше. Контролираше. Имаше нужда от това.
Защото после се разрида, разтрепери се в ръцете ми, докато се мъчех да преборя напълно заслужения си махмурлук. Бяха гневни ридания на човек, който не може да рони сълзи от новите си очи от метал и пластмаса. Държах я в прегръдките си и не продумвах. Не беше просто добре познатата емоционална недостатъчност на мъж, който не знае какво да прави, когато момичето му е разстроено. Не, просто знаех, че няма какво да кажа.
Знаех, че греша. Бяхме говорили в Кучешките зъби, когато най-после ни се отдаде възможност. Там все пак успяхме да проведем онези разговори, с които връзките обикновено започват. Трудно остава време за тях, когато се опитват да ти видят сметката непрестанно.
Мисля, че й харесваше да прави секс. Мисля, че достатъчно харесваше мен, за да прави секс с мен — хубав, лош, какъвто и да е, — но твърде отдавна бе употребявана. От време на време казваше, че се чувства повече като уред, евтина алтернатива на сензорна кабинка. Сексът бе сложно понятие за нея. Искаше го, харесваше й, но я караше да се чувства евтина. Напомняше й за какво ли не, все лошо. Какво да отвърнеш на това? Можех само да я прегърна, да постоим така.
Не помагаше и онзи миг на истинска интимност, когато споделихме сензорна връзка и всеки чувстваше другия през емоциите и сетивата му — издъних всичко, като се уплаших и реагирах като гъз. В моя защита, извънземното в чарковете на Мораг се бе възползвало да нахлуе в главата ми и да измени сънищата ми. Не че това помагаше на Мораг или извиняваше поведението ми.
Накрая спря да плаче. Може би и аз, и тя се изненадахме, че е способна на такава уязвимост пред мен, след всички гадории, които й бях наговорил преди. Но пък ми хрумна — ако не пред мен, пред кого? И се любихме пак, по-нежно. Този път тя не плака и после заспа. Противях се на съня, за да я погледам, а и заспях ли, понякога не виждах хубави неща. Накрая се унесох.
Мораг тъкмо беше приключила тренировка с Рану. Най-вече физическа подготовка, но и малко ръкопашен бой, на какъвто ни учеха в полка, както и муай-тая, специалността на Рану. Още бе загрята и потна, ръцете ми — сплетени около нея. Реехме погледи над Зъбите. Приличаше на биолуминесцентен термитник, но въпреки това красив. Трудно е за обясняване. Несекващият Им труд хипнотизираше. Останалите от нас бяха по-дълбоко в пещерата.