Мисля, че успях да поклатя глава. Внезапно тази къща вече не ми се струваше музей, а красив капан, преддверие към Ада. Домакинята ни нямаше как да е с всичкия си.
— Може ли да го изключите, моля? — попита Мадж с отслабнал гласец.
— Няма да получи децата ми. Трябва да кажа на Аш да ги убие, ако той спечели — каза Рану, обръщайки се към мен.
Би трябвало да сме свикнали с тези неща. Но не бяхме. Щеше ми се никога да не бях виждал това, но нямаше как. Дори след като бях плувал в Тяхното съзнание, след като бях говорил с боговете в мрежата, след като видях последните мигове на Грегър, Ролистън бе най-малко човешкото създание, което бях виждал някога.
— А как го въдворихте? — успя да попита Мадж.
— Имаше любовници, имаше и приятели. Един ден се опита да ги слее в един-единствен организъм. Беше гениален биотехнолог. Пазя част от визфилмите. Искате ли да видите?
— Не! — извика някой.
Бях аз.
Увеличих оптиката към рафтовете. Книги по биотехнология, ентомология, теология и гротескно порно, маскирани като помагала и наръчници. Спомних си какво представлява съзнанието му. Тотална целеустременост. Нищо от това не би го задоволило. Не можех да се отърся от чувството, че ако спечелеше, ако вдълбаеше фантазиите си в плътта на Земята и колониите, това също нямаше да му стигне. Щеше да погне Тях. Щеше да погне боговете в мрежата. Щеше да търси още и още какво да променя, да поглъща. Нямаше да умре. Искаше да изпише името си сред звездите, за да всява ужас. Спомних си всички пъти, когато можех да го убия, ако бях имал топки за това.
— Опита отново. Създаде живот от хибрид, мъжко и женско в едно, преди то да умре в агония. Но най-много трябва да съжалявате за нея.
— За кого? — попитах, макар да знаех отговора.
— Дъщерята — промълви Шарлот. — Джоузефин.
Изстинах и ми прилоша — по-скоро ми прилоша допълнително. Всичко, което знаех за Сивата дама, грейна в друга светлина.
— Родил се е сред всичко това. Защо му е трябвало още? — попита Рану плахо: изобщо не звучеше като себе си.
— Някои хора просто искат още и още. Нищо никога не им стига — каза Мадж.
Знаеше за какво говори — по свой начин и той самият беше точно такъв. В момента беше пребледнял, сякаш прибран в себе си, а гласът му трепереше леко.
— Скоро ще ме посети, но мисля, че ще съм мъртва. Ако му оставя трупа си, за да си поиграе с него, може би няма да ме последва и да ме върне от отвъдното.
Вторачих се в нея. Беше го изрекла непринудено, като дете.
— Трябва да се махна оттук — изпъшка Мадж.
Обърна се и на практика избяга от стаята. Разбирах го. Щях да виждам червения блян на Ролистън още дълго време, когато затворех очи.
— Извинете ни. Трябва да вървим. Благодарим — заекнах.
Беше изгубена за този свят, отвъд всякакво съмнение. Съжалих я дълбоко, напук на привилегиите й. Всичко, което ми идваше наум, звучеше неуместно, недостатъчно.
— Сбогом, Джейкъб — каза тя.
Рану и аз се упътихме към вратата. Бях забравил за охраната. И те като нас бяха пребледнели. Един от тях дори повърна в коридора.
— Защо е запазила стаята му в онзи вид? — попита ме Рану по пътя към совалката.
Не знаех. Най-смислената причина, за която се сещах, бе страх.
Крачех по идеална морава. Чувствах се олекнал. Дишах лесно, а въздухът бе свеж и сочен. Слънцето бе бледожълто кълбо, а небето — яркосиньо. Питах се дали не зървам Земята за последно.
Щеше ми се да видя отново Шотландия. Поне по-хубавите части. Това щеше да ми е достатъчно — къщата, околностите, изпосталелите дървета, — ако съзнанието ми не бе току-що осквернено от видяното, от онова, което вече знаех.
Мадж пушеше цигара, все едно животът му зависеше от това. Доставчик в униформа се отдалечаваше от него през моравата под наблюдателните очи на охранителите. На рампата имаше няколко кутии. Когато стигнахме до Мадж, лицето му още не си бе възвърнало цвета.
— Да се махаме оттук, по дяволите — каза той.
— Добре ли си? — попитах го.
Той ме изгледа така, че да ми стане ясно колко тъп въпрос съм задал. Ако някой е добре след нещо подобно, значи нищо не му е наред.
Посочих кутиите.
— Какво е това?
— Резервни части. Никога не мислите в перспектива — каза ни Мадж.