Мадж пък беше купил резервно оборудване за това, което Рану беше изгубил на Лаланд 2. Всичко, освен кукрито — не мисля, че то имаше как да бъде заменено.
Езичника излезе от командния щаб, за да ни посрещне. Изглеждаше уморен и нервен. Беше взел някаква химия, за да не губи инерция. Скоро и на нас щеше да ни трябва. Изгледа ни подозрително. Зад него, когато вратата се затвори, изчезна червеникавото сияние на холографския дисплей. От двете страни на вратата стояха две корави Скални горили, войници от Военновъздушния полк.
— Какво? — попита Езичника подозрително.
— Трябва да поговорим — рекох.
— Мисля, че разбрахме мнението ти по въпроса.
— Не се прави на устат. Не искам да говоря за чувствата си. Трябва ни някое по-усамотено място. Където Бог не може да ни види.
Той разбра, че сме намислили нещо, но мисля, че разчиташе на Рану да не позволява да вършим глупости. Със сигурност не и нещо, което да застраши операцията.
Шаркрофт и Ахтар, и двамата на борда, ни позволяваха да ходим където искаме из кораба, защото смятаха, че могат да ни изпратят на сигурна смърт.
Езичника споделяше офицерска кабина с Мърл, който беше опънал кабел между куплунгите си и контакт в стената. Подозирах, че е свързан с вътрешната изолирана компютърна система на кораба.
Трябваше да отворят изолираните системи за Бог, ако искаха да имат някакъв шанс. Знаех, че из цялата флотилия товарните отсеци се пълнеха с твърда памет. Като всяко племе в историята на човечеството искахме, нуждаехме се нашият бог да е по-голям от техния.
Мърл разглобяваше и чистеше тузарския си гаусов снайпер. Не се изненада, когато ни видя.
— Би ли ни отстъпил стаята за кратко? — попитах.
— Малко съм зает.
С Мърл нищо никога не беше лесно. Рану ми хвърли поглед.
— Майната му. Да остане — казах, но знаех, че Рану го наблюдава и че Мърл е подозрителен.
Мадж запали още една цигара. Откакто си бяхме тръгнали от Бъкингамшир, ги палеше една от друга. Не мисля обаче, че си бе пуснал и дрога. Явно нямаше доверие на въображението си.
— Какво? — обърна се към мен и Езичника.
— Седни — казах и кимнах към койката му.
Той понечи да възрази, но седна. Мърл бързо си сглоби пушката, а после Мадж му подаде кутия. Мърл го изгледа въпросително.
— Нов ийгъл. Вместо онзи, който Джейкъб изгуби.
— Благодаря ти, скъпи. Макар че не съм сигурен дали нещо може да замени подаръка от покойната ми сестра, когато се присъединих към Тунелните плъхове — каза Мърл на Мадж, гледайки обаче към мен.
Не бях сигурен, че искам Мадж да му дава още оръжия, предвид какво бяхме намислили.
— Далеч ли сме от Бог? — попитах. Езичника кимна. — А от другиго?
Езичника въздъхна — изглеждаше все по-раздразнен, — но извади генератор на бял шум и го пусна.
— Деактивирахме всякакво аудио и визуално наблюдение по-рано днес — каза изнервен.
— Съвсем сами сме — рече многозначително Мърл и погледна към Рану.
Даваше ни да разберем, че е наясно, дето сме замислили нещо.
— Какво искаш, Джейкъб? — попита Езичника.
— Разкажи ми за Нуико — рекох.
— Какво?! — невярващо възкликна той. — Мислех, че няма да говорим за чувствата си.
Мърл се взираше в мен. Помръдна леко. Разчитах, че Рану ще е по-бърз от него. Мадж започваше да губи увереност.
— Ами глупости са, нали? Влюбен си в космически кораб. Не чукаш нея, а някаква измислица, аватар. Не иска да мислиш за разкривеното й туловище в металния резервоар. Това е сензорно порно, не връзка — рекох.
Щеше ми се да можех да се мразя, задето ги плещя такива, но вече бяхме прекрачили тази граница. А и какво беше малко жестокост в смелия ни нов свят. Дори Мадж ме гледаше ужасѐн — беше същото, както когато го бях нарекъл „педалче“, обладан от Демиург. От друга страна, ако някой ме беше научил бързо да влизам под нечия кожа, това бе той. Езичника се стъписа твърде много, за да ми отвърне веднага. Накрая успя да отрони:
— Джейкъб, върви на майната си. Напусни кораба или ще извикам охраната да те отпрати.
— Хайде де, убеди ме, че е нещо истинско — казах.
— Няма в какво да те убеждавам. Върви на майната си!
Извадих мастодонта си и го опрях в главата му. Движех се относително бавно. Мърл бе много по-бърз: посегна под мишниците си към двата арбитъра. Рану беше още по-бърз от Мърл. Изрита го от койката и два малки глока изскочиха от механизмите около китките му. Мърл беше бесен. Надявах се да не предприеме нищо повече.