Езичника и Рану тактично спазваха дистанция, а Мадж… Твърде зле му беше, за да ни пили нервите. Всъщност, не е вярно. Твърде зле му беше, за да се движи — за пилене на нерви винаги имаше сили. Това ни беше уединението. Дразнех се, защото за пръв път от много време не бяхме в непосредствена опасност.
Мораг пое в мъничката си длан моята дясна, металната. Тактилните сензори изпратиха сигнал на мозъка ми, симулираха осезание. С истинската си ръка, ако и под кожата да бе бронирана, обтъкана с подсилени мускули, погалих косата й.
— Защо не ме обучаваш ти? — попита тя.
— Мързи ме, а и Рану е по-добър от мен — отвърнах й.
— Значи не е защото не искаш да знам тия неща?
— Трябва да знаеш тия неща, предполагам, но не съм примрял да се излагаш на опасности, ако това питаш.
— Недей с това закрилничество през цялото време — рече тя, но без острота.
Накрая разбрах накъде бие.
— Вярвам в способностите ти, ако това те интересува — казах й.
Тя се усмихна. Ето — лека-полека се сещах какво да й говоря, така че да не я разстройвам.
Седяхме и гледахме кипящия труд на извънземния хабитат. Всички маневри в нулева гравитация изглеждаха невероятно изящни, и дума не можеше да става за сравнение с тромавите ни машинарии. Явно на това му се вика еволюция във вакуум.
— Какви са Те? — наруших мълчанието.
Мораг обмисли отговора си.
— Много различни. Мислят като Едно и не са разработили някои неща, които ние приемаме за даденост.
— Какви например?
— Не разбират, че не мислим като Едно, за разлика от Тях. Не разбират как част от нас би направила нещо, за да навреди на друга част от нас. Най-трудно ми беше да обясня какво се е случило с Кром. Дори представата за Кликата им е непосилна. Не могат да осмислят двуличието.
— Това обяснява тактиката им във войната.
— Има нещо много успокоително в това, да общуваш с Тях. Нещо ласкаво. Като това място.
— Като утроба? — Не бях сигурен откъде ми хрумна. Тя пак помисли, преди да отвърне:
— Откъде да знам.
Звучеше сдържано. Помълча.
— Мога да влизам в съзнанието Им, знаеш ли? — рече накрая.
Сведох поглед към нея — беше вдигнала своя поглед към мен. Чакаше отговора ми.
— Така ли? — хрумна ми само да кажа, за друго не бях сигурен.
— Добре де, не съм влизала, но знам, че мога.
Извърна поглед.
— Чувала ли си за проекта „Спирала“? — попитах.
Тя кимна и отвърна:
— Викария работеше по него. Американското и британското правителство се опитвали да хакнат комуникационната Им мрежа, или поне това, което си мислели, че е тя.
— Но не е била, нали? Били са Те. Съзнанията им.
— Да, но имат и комуникационна мрежа, еквивалент на биотехнологична телепатия.
— Може би. Би могла да кажеш, че и ние имаме такава, с вътрешните комуникационни приспособления.
— Не мисля, че е същото. Ще вляза в съзнанието Им. С моите системи и помощта на Посланик мисля, че можем да се справим.
— Нали знаеш какво се е случило с операция „Спирала“? — попитах, по-спокойно, отколкото се чувствах.
— Не, а ти? Ще ми се да знам, но Бог е толкова далеч. Знам резултата. Мозъците на повечето станали на омлет, а останалите полудели. Викария…
— Беше най-адекватният от тях — довърших.
— Но никой от онези не е знаел, че влиза в Тяхното съзнание без разрешение.
Исках да я разубедя или поне да я предупредя да внимава. Не го сторих. Бях почти сигурен, че нейният вътрешен свят, случващото се с нея, са неизвестна територия за всички ни. Как някогашна проститутка от платформите се бе оказала в землянския отряд за първи контакт? Добре де, не беше първи контакт, но първи такъв контакт, във всеки случай.
— Може да дойдеш. Ще те понеса.
Сякаш говореше сериозно. Направи гримаса, когато се разсмях, но не се смеех на нея — смеех се на абсурдните, безумни мащаби на всичко това.