Как можеха хора да сторят това със собствения си дом? Не можеше всички да са обладани! Втората бразилска сонда също рухна, ужасяващо повторение на случката от Конфликта.
Въздушен маршал Каария загина на мига, а с него и координацията на останалата орбитална защита, по-голямата част от която беше вече от обратната страна на Земята.
Дори от толкова далеч над планетата кадрите успяваха да уловят ефектите от бомбардировката. Там долу сушата се разпукваше от земетресения, давеше се в потопи.
Искаше ми се да кажа нещо. Нямаше какво. Искаше ми се да кажа на пилота да побърза, но беше безсмислено.
— Е, здраво ще да са се разлютили — промълви Мадж. — Мисля, че трябва да изпратиш данните, Езичник.
Езичника пусна пакета по Бог. Всеки останал човек, свързан с мрежата, получи съобщението. Изключихме Шаркрофт, командния център и най-различните разузнавателни агенции, които се разкрещяха какво сме направили този път. Тези хора мразеха да споделят.
Сега, разчистил пътя, Ролистън достави своята пратка. Изглеждаха точно каквито бяха: огромни шушулки, изстреляни към Земята с последната версия на Кром. Ролистън я беше нарекъл Кром Круах — неизброими бионанити, които щяха да се възпроизвеждат, да растат, да заразяват, да поглъщат, да променят из основи. Това беше опитът му да ксеноформира Земята. Да я пресъздаде по образ и подобие на болния си ум.
Имаше опити за прихващане. Някои дори успяха. Единственото в наша полза бе, че Кром Круах се придвижваше бавно.
Поемахме още и още удари, всеки от тях ехтеше през корпуса. Усещах разликата в движението — пилотите на кораба ни вече се бореха да го овладеят.
Във флотата няма абордаж. Космосът е твърде голям, а никой не е толкова луд, та да вземе на абордаж кораб, пълен с врагове. Освен Мърл. А сега и всички ние. Всичко е въпрос на синхронизиране на скоростта. Надяваш се целта ти да не смени посоката, а после даваш малко газ, опитвайки се да не се размажеш по корпуса. Проста работа, само че математиката бе необозримо сложна и се намирахме насред най-голямата космическа битка в историята.
Надявах се, че пилотът ни, чието име дори не си направих труда да науча, е наистина добър, иначе щяхме да останем със свалени гащи.
— Най-много до тук мога да ви докарам — каза той по вътрешния канал.
Проверих къде сме. Беше напечено — ако подобна дума изобщо описваше ситуацията. Всички мълчаха. Все едно чакаха вкупом нещо. Шлемът на екзобронята на Мадж се обърна към мен.
— Готови? — попитах.
Явно отново ръководех бойната част от нещата. Един по един другите потвърдиха. Така. Време беше.
Излязохме от бомбения отсек с помощта на летателните си двигатели. Отначало планирахме да стоим близо до кораба, да се изравним със скоростта му и да се ориентираме. Рану и аз бяхме първи, след нас идваха Езичника и Мораг. Само че корабът се разпадаше около нас. Металът се огъваше и разцепваше, превръщаше се в шрапнели под напора на черни лъчи и експлодиращи бойни глави. Мърл и Мадж излязоха насред вихър от отломки. Насочихме се и засилихме двигателите на броните си, докато части от кораба ни блъскаха ту насам, ту натам. Поехме доста удари, докато се измъкнем от останките, а висококачествените ни навигационни системи непрестанно преизчисляваха курса. Вече вън от хаоса, дадохме последен тласък. Молехме се стелт системите ни да си свършат работата и онези отсреща да ни помислят за отломки. Помагаше ни и че никой никога не е бил толкова глупав, та да опита нещо подобно.
Сякаш се носехме към несекващ огън. Червените лазерни лъчи, синьото и бялото на протонните оръжия, белите пламъци на плазмата, двигателите на ракети, множащи се, докато се превръщат в субмуниции. Виждахме дългите опашки на трасьорите на релсотрони. Лазерната отбрана унищожаваше прииждащите бойни глави. Бронирани корпуси се разтичаха, докато по тях разцъфваше плазма.
Дроновете приличаха на рояци насекоми край по-големите кораби, стреляха по изтребители, прехващачи, други дронове и ракети. Корпусни мекове стреляха като пълзяща артилерия към всеки вражески кораб в обсег.
Някои от изтребителите ни се стрелнаха под нас. Като цяло представляваха несъразмерно големи двигатели, тласкащи клиновидни оръжейни платформи, пълни с противоускорителен гел. Без гравитация маневрираха при толкова високо налягане, че би стрило на прах незащитени и неподсилени кости. По петите на изтребителите бе една от смътно органичните фрегати на Ескадроните, а черните й лъчи пронизваха космическото пространство отново и отново, взривявайки насочените към нея ракети. Двигателите й грееха в студено синьо, като на някой Техен кораб. Всеки лъч унищожаваше по някой изтребител, от който се изсипваше замръзнал гел. Ние бяхме твърде дребни, за да ни забележи.