Всеки знае, че войната е нещо ужасно. Така е. Никой не ти казва обаче, че понякога е красива. Това беше красиво. Все едно гледах фойерверки като малък — развълнуван, но и спокоен. Беше нереално красив хаос от светлина, огън и метал. Беше като балет, а когато изключех шума от емисиите, крясъците и паниката, чувах само дъха си.
Обзе ме още по-силно вълнение, когато един от корабите им се разпадна под тежкия обстрел от многобройни посоки, включително яркосиньото копие от протонното оръдие на „Тъндърчайлд“.
Навсякъде около нас се разлитаха парчета от бронирани корпуси. По-бързите кораби прелитаха наоколо, вкопчени в сражение — въздушен бой, както предпочитаха да се нарича, — рискуваха да стрелят към по-големите кораби, привличаха лазерен и релсотронен огън от защитните дронове на врага.
Над нас полезрението ми се изпълни с огромното органично туловище на мутиралия „Буш“. Пасивните сензори на Хелиона уловиха скок в радиацията, когато чудовищното ентропично оръдие на „Буш“ остави резка по цялата дължина на „Тъндърчайлд“. Добре, имаше нужда да се пооцапа малко. Да се сдобие с геройски белези.
Някаква батарея с вид на язва по кожата на „Буш“ освободи множество ракети. Където бе понесъл щети, корпусът клокочеше като бактерии под микроскоп, докато поправяше бронираната си плът. Не беше кораб, а сякаш кошмар, чудовище.
Пренебрегнах скоростомера на вътрешния си дисплей. Всичко е относително, казах си, докато „Буш“ растеше. Накрая виждах само него. Още бяхме на десетки километри. Трябваше да се справим със защитните дронове. Независимо дали мислеха, че сме отломки, или не, щяха да ни уловят и да стрелят по нас, защитавайки кораба-майка автоматично. И щяха да са свързани с Демиург. Щеше да разбере, че идваме.
Изпратихме към флотилията сигнала, предварително уговорения зов за помощ. Най-близкият до нас носач беше немски, „Барбароса“. Всеки от носачите си бе запазил ескадрон в резерв, за да ни помогне при нужда. След сигнала ни всички тези ескадрони се присъединиха към сражението. Някои излязоха от шлюзовете за скачване и включиха маневриращите си дюзи, за да се отдалечат от носачите. Много от тях не стигнаха далеч.
Познавах „Барбароса“. Веднъж бе нападнал един от Техните дреднаутове в Проксима и бе спечелил. Вече твърде остарял за служба на фронта, бе се върнал в Слънчевата система за отбрана. За жалост днес го командваха Мамини синчета от Луфтвафе. Срамота. Щеше да е хубаво да пусне Валкирии, за да ни помогнат. После се присетих, че Валкириите сега бяха от лошите и управляваха по-добри изтребители.
Езичника правеше това, в което го биваше — осигуряваше наблюдение за ескадрона, а той понасяше тежки щети, насочвайки се към нас. Използва пасивно сканиране, за да не издава позицията ни, даваше координатите на защитните дронове, от които трябваше да се отървем. Изпрати на пилотите и разположението на лъчевите отбранителни системи на „Буш“. Всички други оръдия бяха твърде големи, за да ги използват срещу нас. А после Езичника изпрати прицелни решения чрез, надявахме се, прикрития ни канал за свръзка.
Докато чакахме изтребителите и се приближавахме към „Буш“, аз увеличих емисията от мрежата. Войната между Бог и Демиург приличаше на вирусно затъмнение. Сякаш червеното слънце изчезваше, проядено от неизвестна инфекция. Крясъците на Бог вече бяха непрестанен фон за нас. Дребнаво ми се прииска да млъкне.
После се показа най-смислената ни надежда от началото на сражението. Дойдоха като армия, събрана от кол и въже — корпоративни и криминални хакери, гении аматьори и ветерани, спортни и снъф-гладиатори. Подмолни воини от мрежата, измамници, хазартаджии и всякакви други боклуци. Някои бяха бивши военни, други се бяха скатали от служба, а имах и ужасното усещане, че мнозина бяха още твърде млади за служба. Бяха с аватари от всички разновидности на попкултурата и религията. Някои бяха дошли просто като себе си.
Бяха гневни и въоръжени с най-добрите нападателни и отбранителни програми, които Мораг, Езичника, Салем и Картечар, преди да загине, бяха успели да разработят от софтуера на боговете. Бяхме им пуснали най-добрите софтуерни мечове и щитове, които можехме, с пакета данни на Езичника след удара по Земята. Беше манипулативно. Отпреди знаехме, че Ролистън ще опита да бомбардира Земята, но нямаше какво да сторим. Нямаше и време властите да евакуират целите. Данните съдържаха и сърцераздирателна молба за помощ от Мадж. Беше я съчинил, докато се возехме в совалката към някогашния дом на Ролистън.