Мърл насочи плазменото оръдие на Хелиона си към мен.
— Какво има, Джейкъб? Малко съм зает в момента — отвърна припряно Ролистън.
Гласът му ми звучеше същият, но сега омразата ми надделяваше над страха, докато го слушах. Останалите притихнаха.
— Не бъди путьо. Пусни ни да влезем и да приключваме.
Последва дълго мълчание. Всъщност, щеше да е дълго, ако Мораг, Езичника и Мърл не крещяха заплахи и не ми искаха обяснения едновременно.
— Добре, Джейкъб — отвърна Ролистън накрая.
25.
Американски военен кораб „Джордж Буш Младши“
Много от плана ни се крепеше на арогантността на Ролистън. На пръв поглед изглеждаше рисковано, но като се замисли човек, някой с богоподобни амбиции не може да не е арогантен.
Приличаше по-малко на шлюз и повече на цирей, когато се показа от корпуса и обгърна Хелионите, скривайки опасното светлинно представление в Космоса под нас.
От другата страна ни чакаха. Войниците от Черните ескадрони вече не бяха никакви войници, а просто оръжия. Бяха прегърбени, покрити с дебели, припокриващи се хитинови плочки. Едната ръка на всеки представляваше дълго закривено острие от черна кост, а другата бе някакво огнестрелно оръжие. Но на мен ми стигаха устите им. Виждаше се агонията по още човешките им лица. Четеше се отчаянието в очите им. Всички бяха свързани с Ролистън през Демиург. Мисля, че се наслаждаваше на болката им. Мисля, че се хранеше с нея. Сред войниците имаше и гротескни разновидности на Берсерки, каквито бяхме видели в Цитаделата, а с тях и също толкова гротескни разновидности на Техните уокъри.
От дулата на гърба на всеки Хелион излетя по една ракета. И за разлика от Тях тези мутирали, скалъпени накриво създания крещяха, когато плазмата прогаряше плът и кости. Оформихме груб кръг, малко място за поемане на дъх.
Закрачихме напред, стреляйки с релсотрони и плазмени оръдия към всичко, което мърда. Цели да искаш. Релсотроните ни превръщаха всичко във влажни късове. Плазмата пък оставяше горящи локвички плът и кости. Аз и Рану вървяхме отпред. Избирахме напосоки накъде да продължим. Отговаряхме на всяко движение с тотален огън. Опитваха се да прорастат от тавана, от стените, от пода, но не бяха достатъчно бързи. Вече целият кораб бе гърчеща се плът край нас.
Когато станеха твърде много, аха-аха да ни залеят, си освобождавахме малко място с ракетите. Лекувахме заразената плът на кораба с плазма. Всеки път той реагираше. Болеше го от пламъците. Броните ни започнаха да се разтичат отвън, докато пристъпвахме през течния огън. Но не можехме да си позволим да чакаме да угаснат пламъците.
Цели навсякъде. Целият кораб кипеше, но Хелионите удържаха фронта. Всичко което успяваше да ни доближи, падаше разкъсано от пипалата им. Скоро броните ни бяха покрити с вътрешности.
Със или без силата на огъня ни мунициите ни не бяха безкрайни, а и целият кораб се опитваше да ни избие.
Тогава пристигна и той. Не приличаше на спокойния, овладян професионален копелдак от Сириус. Изглеждаше свиреп. Лудостта в ума му не просто се бе показала, а бе избухнала навън. Бе гол, бе се трансформирал в нещо като древногръцките статуи, които Мадж ми бе показал в Лондонския музей. Когато всички насочихме релсотроните и плазмените си оръдия към него, цялата му предна част почерня, превърна се в нещо като жив метал. Нима можеше да устои на фокусиран плазмен обстрел?
Обгърнахме го в бели пламъци. Релсотроните ни късаха от плътта му, тя обаче порастваше почти незабавно.
Сражението приключи бързо. Ролистън стигна до Хелиона на Рану и просто се пресегна с горяща ръка, счупи плазменото оръдие и хвърли екзобронята към стената. Оттам израснаха биомеханични корени и го приковаха. Ролистън се обърна към моя Хелион, пренебрегвайки почти напълно непрестанния огън от релсотроните. Ръцете му се оформиха в ноктести лапи. Заби нокти в нагръдника ми и го разтвори.
Беше празен. Глупостта ни нямаше граници — надявах се. Ролистън започна да потъва в пода. Задействахме зарядите в броните си. Кадрите от Хелионите ни угаснаха.
Хубаво беше да си мисля, че взривните заряди са се погрижили за Ролистън, но знаех, че не сме чак такива късметлии. А и вече бяхме вътре. Чувахме го да беснее из подобните на вени коридори.
Няколко минути по-рано.
— Дееба — рекох. По силата на някакъв заговор се принуждавах да преживея наново двата си най-неприятни спомена. Технологията, превърната в плът, която „Буш“ представляваше, ни караше да преосмислим стратегията си. Може би „стратегия“ е силна дума. Имахме определени съображения, но най-вече импровизирахме.