Бяхме успели да натикаме скафандрите си в Хелионите едва след като модифицирахме плътта вътре. Дори така бяхме тромави, а и трябваше да използваме много леки скафандри. Нямаха броня и замръзвах. Бог управляваше Хелионите. Успешно бяхме създали първите изцяло функционални роботи. Управлявани от Бог роботи демони. Те бяха диверсията. При все това трябваше и ние да влезем.
Навсякъде край нас сражението още се вихреше, но ние бяхме микроскопични на неговия фон. По-малки от микроби.
Езичника вкара жак в един от куплунгите на скафандъра ми, а скафандърът пък го съедини с един от моите.
— Готов ли си? — попита той безцеремонно.
— Не.
Бях уплашен до смърт и ненавиждах плана.
Едва имах време да затворя очи и да издишам изцяло. Пипалата пораснаха от плътта на лицето ми и спукаха тънкия пластмасов визьор на долнопробния ми скафандър. Студ! После пламъци отвътре, докато кръвта ми кипваше. Кожата ми се опъна, тялото ми се поду. Агония. Пипалата се пресегнаха надолу, докоснаха плътта на „Буш“ и ме свързаха с нещо ужасно. Понечих да отворя уста, за да крещя, но нямах такава. Бяхме погълнати.
Ужасяващо, извънземно месо навсякъде край мен. Съзнанието ми го докосва, заляно, бомбардирано с информация и с образи, твърде сложни и твърде кошмарни, за да ги осмисля. Отминава за миг, но сякаш е много повече.
Падаме през тавана. Стоварвам се на пода, а от ушите ми тече кръв. Ставите ме болят ужасно. По ноздрите ми има слана. Кожата ми е цялата червена от спукани капиляри и въпреки вътрешния си кислороден резервоар пъхтя, докато пипалата се прибират в мен и отново имам уста.
Когато нещо като съзнателна мисъл започва да се оформя в главата ми, когато спира чудовищното представление, пренесено от кораба в паметта ми, когато болката става поносима с помощта на купища обезболяващи, използвам наученото от Демиург, когато ме облада. Нареждам на бионанитите в мен да регенерират тялото ми от хипоксията и емболизма. Не спирам да треперя от студ. Може би не само от студ.
Езичника се изключва от мен и ме поглежда с презрение. Устоявам на порива да го гръмна. После зървам Мораг. Не успява достатъчно бързо да скрие тревожния си поглед. Останалите са на едно коляно, приготвили оръжия.
През този коридор минават топли повеи. Като че нещо огромно диша в лицата ни. Поред сваляме долнопробните си скафандри. Под тях сме успели да поберем само инерционни брони.
— Е? — попитах Езичника, докато се събличахме.
— Пуснах лъжливата програма, вмъкнах я с наметалото, за да е невидима. Адаптирана е от тези, които използваме върху обикновени технологии, но не знам ще има ли интерфейс с биологичните елементи тук — осведоми ме той хладно.
— Много си умен, Езичник. Сега ми кажи какво значи всичко това.
Той ме изгледа.
— Или ще сме скрити от разните им системи за наблюдение, или няма. Жалко, че не можа да го направи Мораг.
С други думи, или ще сме невидими за Демиург и съответно за Ролистън, или той ще ни разкъса. Искахме Ролистън да се покаже, но не веднага.
— Спри да се дърлиш — тихо се скара Мърл на Езичника.
Езичника го погледна гневно, но кимна. Просто беше уплашен. Е, и ме мразеше. Не че нямаше добра причина. Бях му издал смъртната присъда, все пак.
Сложихме си реактивните камуфлажни костюми върху бронята и тръгнахме.
Бяхме свалили чертежите на повечето колониални кораби с флагмански капацитет. Бяхме почти сигурни, че Ролистън ще използва именно този, но си струваше да се подготвим и за други случаи. Плановете ни за „Буш“ бяха много по-различни от тези, които предполагаше настоящият хибрид, но Езичника бързо успя да адаптира една от интелигентните си навигационни програми от времето му във военновъздушните сили. Чертаеше карта и се опитваше да я адаптира към плановете ни.
Придвижвахме се бързо през коридорите, криехме се, когато нещо помръднеше, и гледахме последните мигове на Хелионите на дисплеите си. В далечината се чуваше престрелката. Гледахме как Ролистън се разхожда нехайно сред най-впечатляващата персонална огнева мощ, която модерните военни технологии можеха да предложат. Гледката не повдигаше бойния ни дух.