Подобно на съвещателната зала в Цитаделата корабът бе заразена човешка технология, само че в този случай — напълно. Рядко нещо помръдваше и бързо разбрахме защо. Човеците, нужни за управлението, се бяха превърнали в части от човеци. Лишени от ненужни компоненти, добили по-практична и полезна форма — като за целите на психопат, — и слети с биомеханичния кораб. На Мораг й се наложи да спре, за да повърне. Не я винях. Щеше ми се и аз още да можех да реагирам така на нещо чудовищно. При все това гледката ме стъписваше.
Кадрите от Хелионите угаснаха. После чухме крясъците, екота им през коридорите. Ярост. Несъмнено Ролистън. Колкото и да ми се щеше да не го вярвам, просто нямаше как да го убием. Подът не просто трепереше, а клокочеше под нас.
Навлизахме все по-навътре в кораба. Трябваше да открием изолираната система с Демиург. Въпреки измененията най-добрата ни възможност бе да открием командния център. Но Ролистън сигурно знаеше, че сме проникнали и че Демиург е компрометиран. Сега щеше да тръгне на лов. Щом ни откриеше, щяхме да се сражаваме с целия кораб, този път без свръхмодерни екзоброни.
Отвън флотилиите на Ролистън се бяха прегрупирали. Който и да ги командваше, знаеше какво върши. Без повечето си орбитална отбрана, нашата страна нямаше голям шанс. Армията на Ролистън напредваше, фокусираше огъня си върху големите кораби един по един. Изтребителите им и невероятно бързите и маневрени фрегати помитаха по-малките ни кораби. Земните кораби вече се оттегляха. Не и „Тъндърчайлд“: белязан и обгорен великан, който поемаше огън непрестанно. Нито една от оръжейните му системи не спираше, много от тях бяха насочени към „Буш“. Дори не ги усещахме.
В мрежата сражението вървеше малко по-добре. С едничкото си числено надмощие земните хакери бяха унищожили повечето обикновени врагове и част от ангелите. Само че огнените стълбове на четирите черни слънца ги тикаха назад, превръщайки всичко, до което се докоснат, в късчета виртуална изпепелена кожа и кости.
Над три четвърти от слънцето вече чернееше, а вирусното затъмнение продължаваше да прояжда Бог. Дори вече не ми правеха впечатление крясъците му. Бяха просто фонов шум.
Бяхме в един от страничните коридори, зад ребровидни подпори, когато нещо отпред помръдна. Имахме сензори за движение и миниатюрни дронове край себе си, които също ни подаваха данни, но в тази среда обхватът им бе силно ограничен. Реактивният ни камуфлаж помагаше, както и инерционните ни брони, скриващи ЕМ и топлинните ни лъчения.
Ролистън сигурно нямаше мира, задето не можеше да ни открие. Чудех се дали се тревожи сега, когато знаеше, че Демиург е пробит. Може би се бе досетил още когато бе видял, че чакаме армията му.
Вече бяхме дълбоко в огромния кораб. Напредвахме бързо, защото нямаше врати. Те едва ли имаха значение, щом контролирахме лично всяка система и щом можеше да създадем нова стена, когато си поискаме. Потях се, много. Възприемах го като нещо успокояващо човешко, след като бях използвал извънземната част от себе си отново.
Притиснах се о една от стените, надявайки се, че камуфлажът ми ще е достатъчен, за да ме пропусне патрулът. Мечтаех отчаяно за фас, щеше ми се да бях накарал Мадж да ми даде да попуша на „Тъндърчайлд“. Патрулът представляваше един от гротескните воини от Ескадроните, четири мутирали берсеркоподобни биоборга и нещо, подобно на тях, но сякаш кръстосано с богомолка. От лактите надолу имаше подобни на мечове костни израстъци, които сочеха надолу. Забавих дишането си, като си помагах с вътрешните запаси.
Водачът им спря. Подуши въздуха. А стига бе. Обърна се към стената. Рану бе бегло пикселиран призрак пред нея. Докато мигна, той усука монофиламентната си гарота около врата му и му откачи главата.
Аз бях зад един от Берсерките. Издърпах му главата назад с кибернетичната си ръка и извадих остриетата от другата. Направих черепа му на решето.
Още един призрак се размърда и богомолката се сдоби с дълго острие в черепа. Пукотът на мачетето на Мърл, когато проби бронирания хитин, бе болезнено силен. Създанието се сгърчи веднъж и се строполи.
Останалите нямаха такъв късмет. Носеха ножове, с които не биха могли да се справят срещу подобни същества. От тримата само Езичника имаше нужното обучение. Това им оставяше само огнестрелните оръжия, а 10-милиметровите куршуми не струваха срещу хитиновата броня.