— Ще умрете и двамата — отвърнах.
Не мислех логично — всички щяхме да умрем, — но те щяха да бъдат погълнати. Нямаха шанс. Не можеха да разберат, че знаех какво е да се давиш в нечистотиите на Демиург, на Ролистъновото съзнание. Какво изобщо си бяхме въобразявали? Трябваше да избягаме. Да му дадем планетата.
Мораг още гледаше към аквариума с децата. Нямаха очи, нито усти, нито ноздри. Бяха свързани с катетри, а от куплунгите във вратовете им се точеха жици. Някои очевидно бяха мъртви, вероятно от фатален неврологичен пренос.
Опитах се да обхвана с поглед помещението. Беше огромно, като катедрала от биомеханична плът. Куполообразният таван беше прозрачен, гледаше към Космоса. Непрестанно проблясваха следи от сражението.
— Това са ангелите — пророни Езичника разсеяно.
Оглеждаше двата контакта, които ме беше принудил да направя в кошерната структура. Не изглеждаше доволен. Разбирах защо — приличаха повече на отверстия.
— Джейкъб! — проехтя гласът й по коридора.
Чух го през стрелбата само с помощта на звуковите си филтри. Изстинах. Дори след цялото това време още ме плашеше.
Мораг ме погледна неразгадаемо. Прекрачи до мен и ме целуна по бузата. Езичника се взираше в мен ухилен. Но нямаше капчица ведрина в изражението му, приличаше на гримаса на паралитик. Осъзнах колко е изпосталял. Двамата седнаха и се отпуснаха напред, в транс насред Ада. Трябваше. Нямахме избор. Трябваше да се изправят срещу Демиург тук, в изолираната система, където той бе защитен от Бог. За да постигнем какъвто и да било успех, Ролистън трябваше да бъде откъснат от Демиург.
Стрелбата спря. На прага Рану и Мадж се бяха покрили от двете му страни, а Мърл обхождаше с дулото на плазмената си пушка помещението.
— Джейкъб! — отново извика Сивата дама.
— Какво? — отвърнах, почти неволно.
— Трябва да се предадеш.
Мадж и Рану ме изгледаха. Рану беше вдигнал вежда, а Мадж даже се усмихваше.
— Имаш ли фас? — попитах го.
— Намери си свои — отвърна ми Мадж.
Мърл просто клатеше глава.
— А, да, що не отскоча до Маклайн да си взема.
Бяхме доста далеч от Дънди.
— Нали знаеш, че миризмата на цигарите ти ни издаде? — каза Мърл на любовника си.
Мадж само сви рамене.
— Джейкъб?
Не звучеше ни най-малко припряна. Спокойно чакаше отговор.
— Добре, предаваме се. Може да влезете и да ни съберете! — извика Мадж. Дори Мърл се засмя.
Сензорът за движение в крепителната мрежа зад лявото ми рамо улови нещо над мен. Вдигнах картечницата. Мърл стори същото. Увеличих оптиката си, несигурен какво виждам. Имаше дълго тяло с хитинова броня и шест крака, завършващи с подобни на мечове костени остриета. От него стърчеше торс на жена. И нейните ръце завършваха с остриета. От гърба на химерата стърчеше хрущялоподобно костено оръжие.
Спускаше се към нас като паяк по паяжината си, но нишката беше направена от плът, някакво дълго черво. Стените край създанието кипнаха и от тях заизрастваха неща.
От камерите на оръжията на Рану и Мадж виждах гротески, втурнали се към тях. Огнестрелните им ръце бяха гаусови или плазмени оръжия. Рану стреля с гаусовата си карабина, а Мадж с калашника си. Трябваше да ги засипят с огън, да не спират. Мутиралите воини от Черните ескадрони измираха тичешком.
Хвърлих се настрани и се претърколих по гръб, докато костените шрапнели от създанието отгоре се разбиваха край мен. Не разбирах — това нещо можеше лесно да ме убие. Нямах прикритие. Отвърнах с картечницата. Всеки трети куршум беше трасьор, тъй че виждах как рикошират от корубата му: стрелбата ми нямаше никакъв ефект.
Смених целите, взех на мушка израстъците от стените. Всичко, което изглеждаше почти оформено, получаваше откос. Трасьорите и деветмилиметровите ми бронебойни куршуми с избухващи върхове ги разкъсваха. Откривах целите си по това, кои ме обстрелваха. Усещах болка, проследявах източника, стрелях.
— Мърл, отърви се от онова паякообразно нещо! — Не разбирах защо още не го е направил. И той понасяше поражения. — Мърл! — Не ми обръщаше внимание. Майната му! Насочих гранатомета си нагоре.
— Не стреляй, мамка му! — изкрещя ми Мърл.
Имаше нещо ново в гласа му. Емоция. На вътрешния си дисплей виждах образа от камерата на оръжието му. Сочеше към мен.
— Какво правиш?!